Романът на Лизи
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #50
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Романът на Лизи». Краткое содержание книги:
„Не“ — би отговорила Лизи Ландън. Съпругът й — прочут писател, винаги е бил център на вниманието, а тя вечно се е стремяла да остане в сянката му. След двайсет и пет години щастлив брак — години, през които тя неизменно е до Скот по време на безбройните литературни четения и лекции — внезапно красивата приказка свършва. Скот е мъртъв. „Бум. Край!“, както гласи второто и последното изречение от ръкописа, който Лизи открива, когато се залавя с нелеката и изпълнена с носталгия задача да разчисти работните помещения на съпруга си. БУМ? Думата е необикновена, Скот я е уловил в своето бездънно езеро на вдъхновението; в речника от детството му тя означава „ключ към загадката“. Каква мистерия й предстои да разгадае? Кой е онзи, който звъни по телефона и настоява вдовицата Ландън да му предаде непубликуваните творби на прочутия автор, защото иначе?…
Възможно ли е световете, в които се пренася въображението, да са реални за някои хора?
Онова, което Лизи започва като преглеждане на ръкописите на съпруга си, ще се превърне за нея в почти фатално пътуване в тъмата, съпътствала Скот през целия му живот.
Изпод перото на невероятния майстор на трилъра историята за дългогодишния брак на прочутия писател Скот и „обикновената“ Лизи, се превръща във фантастичен свят със свои език и география, населен с герои и чудовища, изпълнен със скърби и победи — накратко, чиста проба СТИВЪН КИНГ.
— Мисля, че долу няма ни… — подхвана Аманда и в същия момент осветлението угасна.
2.
В продължение на няколко безкрайни секунди Лизи не виждаше нищо в тъмнината и се прокле наум, че не е взела фенерчето от колата. Щеше да й е много по-лесно. Сега можеше само да остане на мястото си и да изкомандва Аманда да остане в нишата.
— Аманда, не мърдай! Стой си там, докато не ти кажа.
— Къде е той, Лизи? — Аманда всеки момент щеше да ревне. — Къде е той?
— Как къде, точно тук, госпожичке — обади се Джим Дули от непрогледната тъмница на стълбището. — Виждам ви и двете с моите специални очила. Малко сте зеленикави, ама ви скивам екстра.
— Не е вярно, лъжеш — извика Лизи, но усети как я сви под лъжичката. Не беше предвидила, че той може да носи очила за нощно виждане.
— О, госпожа, да пукна, ако лъжа. — Гласът му все още идваше от стълбищната площадка и Лизи постепенно различи размитите очертания на фигурата му. Не виждаше хартиения плик с ужаси, но, божичко, чуваше шумоленето му.
— Виждам ви и за ваше сведение мадам Щека държи оръжието. Сега го пусни бавно, госпожа Върлина. Незабавно. — Гласът му изплющя като камшик. — Хайде! Хвърли оръжието!
Навън се беше стъмнило и ако имаше луна, тя или не беше изгряла, или беше скрита зад облак, но капандурата пропускаше достатъчно светлина, на която Лизи видя, че Аманда отпуска ръката с револвера. Не го хвърли, но сваляше гарда. Лизи би дала всичко на света, за да е в ръката й, но…
„Но и двете ми ръце трябва да са свободни, когато настъпи моментът да те сграбча, копелдако.“
— Не, Аманда, дръж го! Няма да се наложи да го застреляш. Не е по плана.
— Хвърляй, госпожа, това е планът.
— Тоя никаквец те обижда и ти заповядва да хвърлиш оръжието. Собственото си оръжие!
Аманда, която едва се виждаше в мрака, отново вдигна револвера. Не се прицели в черния силует, който се спотайваше в сенките на стълбището, а го насочи към тавана, но все пак го държеше.
— Рекох ти да го хвърлиш! — почти изръмжа натрапникът, но нещо в тона му подсказа на Лизи, че се е отказал от тази битка. Онова, което беше в хартиения плик, пак издрънча.
— Не! — изкрещя Аманда. — Няма! Ти… махай се оттук! Махай се и остави сестра ми на мира!
— Няма да се махне — намеси се Лизи, преди онзи да отговори. — Няма да се махне, защото е побъркан.
— Мери си приказките — кресна Дули. — Май забравяш, че ви виждам и двете като на сцена.
— Ти си смахнат! Също като хлапето, което простреля мъжа ми в Нешвил. Герд Алан Коул. Знаеш ли за него? Разбира се, знаеш всичко за Скот. С него се смеехме на момчета като теб, Джими…
— Я трай, госпожа…
— Наричахме ви космически каубои. С Коул сте от един дол дренки. Ти си по-хитър и по-зъл, защото си по-възрастен, но си същият. Космическият каубой см е космически каубой.
— Спри да дрънкаш! — изръмжа Дули. — Остави ме да си свърша работата. — Нещата в плика издрънчаха отново и Лизи видя как сянката се раздвижи. Стълбището беше в най-тъмната част на дългия хол и на около петнайсет метра от бюрото. Дули обаче се движете към нея, сякаш думите й го теглеха като магнит. Сега очите й напълно бяха свикнали с мрака. Още няколко стъпки и скъпите очила за нощно виждане нямаше да му дават предимство. Двамата щяха да са в равностойно положение. Поне визуално.
— Ти ли ще ми кажеш да млъкна? Говоря истината. — Така беше. Изведнъж Лизи разбра всичко, което трябваше да знае за Джим Дули, наричан още Зак Маккул, наричан още черния принц на инкунксите. Истината беше в устата и като онзи сладък вкус. Тя беше онзи сладък вкус.
— Не го предизвиквай, Лизи! — Аманда беше ужасена.
— Той сам се предизвика. Прегрял му е харддискът в главата! Същински Коул.
— Нямам нищо общо с него! — изкрещя Дули.
Прозрение! Разтърсващо прозрение. Дули можеше да е научил за Коул, докато е чел за литературния си идол, но Лизи знаеше, че не е така. Нещата легнаха на мястото си в безупречна божествена логика.
— Никога не си бил в затвора. Това си го съчинил за Удбоди. Докато сте били на по чашка. Но наистина си бил под катинар. Бил си в откачалника за закачалки. Бил си в лудницата с Коул.
— Млъквай, госпожа! Трай, ма, и слушай!
— Лизи, недей! — извика Аманда.
Лизи все едно не ги чу, а продължи с пълна пара:
— Обсъждахте ли любимите си книги от Скот Ландън…, когато Коул беше натъпкан с достатъчно лекарства, за да говори разумно? Разбира се, че да. Той харесваше най-много „Стръвни дяволи“, нали? А ти предпочиташе „Дъщерята на моряка“. Двама космически каубои, които разговарят за книги, докато претърпяват отстраняване на някоя и друга дребна неизправност в идиотските си поведенчески модели…