Престолът от драконова кост
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-524-X
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Престолът от драконова кост». Краткое содержание книги:
Тад Уилямс пресъздава реалистично расите и нациите на един изпълнен с легенди, неведоми сили и предразсъдци свят. Екзотичните светове на еркинландци, римъри, сити, набанци и хернистирци ще очароват любителите на фентъзи-приключенията. „Престолът от драконова кост“ доставя върховна наслада.
Първа книга
Престолът от драконова кост
Разпалена от мрачните стихии на вълшебствата война заплашва да опустоши миролюбивия Остен Ард, тъй като Престър Джон, който е съсякъл страховития дракон Шукрай, е на смъртно ложе. След смъртта му древното зло отново ще се развихри, тъй като кралят на бурите, безсмъртният владетел на зловещите сили, иска да възстанови загубените си владения, сключвайки договор с едни от хората, в чиито вени тече кралска кръв. Под въздействието на проклятието, което събужда ревността и омразата им, двама братя принцове ще се възправят един срещу друг, изпепелявайки собствената си земя.
— Какво?
Думите, които стигнаха до него, бяха неясни и изпълнени с болка:
— Лъжлив… вестител — беше всичко, което разбра. Сухият глас явно говореше с мъка. После лицето се вдигна и качулката падна.
Главата, увенчана с разчорлени кичури бели коси, бе опушена и черна, просто топка с празни очни кухини, която се люлееше на овъглена пръчка вместо шия. Саймън се олюля и отстъпи. Искаше да изпищи, но не можеше. На лицето на черната топка се появи червена линия и миг по-късно устата се разтвори в усмивка с цвета на кърваво месо.
— Лъжливият… вестител… — произнесе тя със стържещ свистящ глас. — Пази се…
И Саймън запищя, защото овъгленото привидение без съмнение говореше с гласа на доктор Моргенес.
Измина доста време преди препускащото му сърце да се успокои. Той седна и задиша на пресекулки. Бинабик приседна до него.
— Няма страшно — каза тролът и сложи длан на челото му. — Настинал си.
Гелое зави Малахиас, който бе изритал одеялото, стреснат в съня си от писъка на Саймън, после се приближи и тя.
— Имал ли си такива неспокойни сънища, когато живееше в замъка, момче? — попита тя й впери настойчив поглед в него, сякаш го предизвикваше да отрече.
Саймън потрепери. Изправен срещу този властен поглед, той нямаше друг изход, освен да каже истината.
— Не и до… до последните няколко месеца преди… преди…
— Преди да умре Моргенес — каза спокойно Гелое. — Бинабик, освен ако знанията, които имам, не са ме изоставили напълно, не мога да повярвам, че да сънува Моргенес в моята къща е случайност. Не и такъв сън.
Бинабик прокара ръка по разрошената си коса.
— Валада Гелое, ако ти не знаеш, как бих могъл аз да знам? Дъще на планините! Чувствам, че чувам шумове в тъмнината. Не мога да определя опасностите, които ни заобикалят, но знам, че ги има. Сънят на Саймън с предупреждението за някакъв фалшив вестител… това е само едно от многото мистериозни неща. Ами норните? Черният римър? Проклетите букени?
Гелое се обърна към Саймън и нежно, ала настойчиво го натисна да легне отново върху наметалото.
— Опитай се пак да заспиш — каза тя. — Нищо, което може да те нарани, няма да влезе в къщата на една вещица. — Тя се обърна към Бинабик. — Мисля, че ако сънят, който ни описа, е толкова свързан с нашите дела, колкото изглежда, ще ни е от полза да намерим отговорите, които търсим.
Легнал по гръб, Саймън виждаше валадата и трола като черни силуети, очертани от червеникавото сияние на въглените в огнището. По-малката сянка се наведе към него.
— Саймън — прошепна Бинабик, — има ли и други сънища? Такива, за които не си ми разказвал?
Саймън бавно поклати глава. Нямаше нищо, нищо друго освен сенки и той беше уморен от говорене. Все още усещаше страха от овъглената фигура; искаше само да се предаде на унеса на забравата, да спи, да спи…
Но сънят не идваше. Въпреки че бе стиснал здраво очите си, пред тях все още витаеше гледката на огън и разрушения. Докато се въртеше, за да се намести в поза, която да отпусне стегнатите му мускули, той чуваше тихия разговор между трола и магьосницата, като шумолене на плъхове в стените.
Най-после и този шум затихна и остана само тихото свистене на вятъра. Саймън отвори очи. Гелое седеше пред огъня с прегърбени рамене, като птица, която се крие от дъжда, с полуотворени очи; той не можеше да определи дали спи, или наблюдава тлеещия огън.
Последната мисъл преди да заспи, която бавно изплува в съзнанието му и постепенно се изясни като образа на огън, изплуващ от дъното на море, беше за един висок хълм, увенчан с кръг от камъни. Това беше сън, нали? Трябваше да си спомни… да разкаже за него на Бинабик.
В тъмнината на върха на хълма лумна огън и той чу трополенето на дървени колела, колелата на съня.
Утрото настъпи, без да доведе слънцето. От прозореца на хижата Саймън виждаше тъмните корони на дърветата отвъд езерото, но самото то беше покрито с гъста мъгла. Водата се виждаше трудно дори непосредствено под прозореца и в бавно движещите се валма на мъглата нещата изглеждаха призрачни и нереални. Над мрачната линия на дърветата небето бе белезникавосиво.
Гелое беше взела със себе си Малахиас, за да наберат лековит мъх, и бе оставила Бинабик да се грижи за ранената Лелет. Тролът бе малко по-оптимистичен относно състоянието на детето, ала когато Саймън погледна бледото му лице и немощното повдигане на малката гръд, се зачуди каква разлика е видял малкият мъж, която той не можеше да види.