Ключът на Лъжеца

— Свали оковите. — Тя посочи с брадичка.

— Не мога, захванати са с нитове. Трябва ковач. — Не откъсвах очи от нея, търсех признаци за предателство.

Тя се извърна от Снори и загрижеността ѝ се втвърди в нещо друго.

— Още не си разбрал какво държиш в ръката си. Използвай го! Използвай и главата си най-после.

Преглътнах един остър отговор и реших да не ѝ напомням кой е принцът тук. Наложи се да се изправя на пръсти, за да стигна до гривната на китката на Снори, и без големи очаквания взех ключа, все още във формата, пасваща на ключалката на вратата, и притиснах края му към първия от двата железни нита, които я държаха. Нещото устоя. Натиснах по-силно и с протестиращо стържене нитът се изхлузи и падна на пода. Повторих действието и разбих гривната. Снори клюмна напред.

— Къде е Тут? — Успя да надигне глава, но каквато и сила да бе подхранвала борбата му с оковите, вече я нямаше.

Оставих Кара да му отговори, докато аз махах гривната от другата му китка.

— Във Валхала. — Тя се извърна, отиде при Хенан и сложи ръка на рамото му. Момчето трепна, но не се отърси от ръката ѝ.

Освободен от втората гривна, Снори рухна на колене, а после се строполи напред и отпусна глава върху ръцете си на пода. Махнах гривните на глезените му и посегнах да сложа ръка на гърба му, но я дръпнах, преди да го докосна. Нещо в него ме наведе на мисълта, че май би било по-безопасно да пъхна ръката си в кафез с диви котки.

— Можеш ли да ходиш? — попитах. — Трябва да се махаме оттук.

— Не! — Снори се оттласна с рев от земята. — Няма да си тръгнем, докато всички те не умрат! До последния човек!

Кара пристъпи към него.

— И къде ще свърши всичко? Кой е последният? Надзирателят от долния етаж? Мъжът, който доставя храна за Кулата? Банкерът, подписал заповедта за арест? Помощникът му?

Снори я отблъсна озъбен.

— Всичките. — Измъкна късия меч от колана ми, прекалено бързо, за да го спра.

Вдигнах ключа пред него.

— Тутугу умря, за да можеш да използваш това. Издържа на нажежените железа, защото те го смятаха за по-слабия, за човека, когото могат да разколебаят. — Притиснах ключа в дланта на Снори, макар и готов да го дръпна обратно — все пак той беше всичко, което имах. — Ако останеш, ще дойдат механични войници… ще умреш тук… болката, изтърпяна от Тутугу, ще се окаже безсмислена.

— Болката винаги е безсмислена — изръмжа той. Лицето му бе обрамчено от мръсни кичури черна коса, зад която проблясваха пламтящи сини очи.

— Тутугу помнеше за децата ти — казах му. — Може би и ти трябва да си спомниш.

Ръката му ме сграбчи за гърлото, толкова бързо, че изобщо не видях движението. Усетих само, че изведнъж съм прикован към стената и че дишането е изчезнало като възможност.

— Никога… — върхът на меча бе на сантиметри от лицето ми, насочен между очите ми — не говори за тях. — Стори ми се, че ще ме убие, и бях толкова изненадан, че нямах време да се уплаша. Но думите ми сякаш достигнаха до него — може би защото нямаше какво повече да добавя — и миг по-късно той ме пусна и раменете му провиснаха. Изведнъж открих, че краката ми са били отделени от пода, и падането разтърси гръбнака ми.