Диамантен меч, дървен меч [bg]

"А когато стигат - рече си с усмивка вълшебницата, - все липсва масльонката!"

- Клархен! - Архимагът вече стоеше на малката тераса отпред в очакване на гостенката си. Косата му бе напълно побеляла, кожата - мургава. Бузите му бяха хлътнали, а носът над тънките устни - крив като ястребова човка.

- Не, Клархен, моля те...

Беше късно. Вълшебницата преклони коляно и целуна сухата старческа длан - напълно според изискванията на етикета. Игнациус сърдито намръщи гъсти рошави като храсти вежди и се засуети.

- Какво... Веднага ставай! Знаеш, че не обичам тези неща...

- Как иначе да изразя уважението си към вас, владико? -тихичко отвърна Клара. Тя наистина се чувстваше съвсем млада, когато бе с него, толкова млада, че сякаш едва бе завършила подготвителния курс за Академията.

- Намери начин - промърмори архимагът, смутено пощипвайки дългата си белоснежна брада, - щом толкова ти се изразява... Хайде, ако си приключила с детинщините, влизай. Трябва сериозно да поговорим.

Отвътре къщата още повече приличаше на собственика си. В ъглите бяха застинали тежки мебели от черно дърво -скринове и шкафове, по-древни навярно от самия Игнациус, а по стените -пана от скъпоценен каменен дъб.

Вратата сама, безшумно и плавно, се затвори зад тях и Клара почувства по бузата си лек топъл повей. Домакинът поставяше защита - и то такава, че всичките обитатели на Долината накуп не биха могли да я съборят, ако им хрумнеше безумната и нелепа мисъл да го поискат.

- Заповядай в кабинета, ако обичаш. - Архимагът учтиво изчака гостенката да влезе. Резбованите крила на вратата сами се разтвориха пред нея.

В кабинета цареше строг ред, който граничеше с мания. Спретнати топчета хартия, папирусови свитъци, книги, манускрипти, глинени плочки, писания върху брезова кора и пергамент - всяко си имаше свое място.

Домакинът се приближи до единствения прозорец с изглед към езерото - дебела решетка загрозяваше гледката - и пусна пердетата. Кабинетът потъна в сумрак.

- Не искам да ни виждат - внезапно обясни той. Заявлението и действията му бяха толкова неочаквани, че

Клара си глътна езика. Можа само да се ококори и да оформи в главата си мисъл: "Кой?"

Някак съвсем необичайно за нея пропусна да изтърси нещо като "Май е наистина по-добре да се съблека", защото Игнациус бе необичайно (даже за него) сериозен.

- Вече и такива има - обясни вълшебникът, настанявайки се в знаменитото си кресло, измайсторено от черепите на победените някога от десницата му чудовища. - Кои "такива" ли? Дошлите от Предела, Клархен. От Границата.

Тя почувства, че ръцете й се свиват в юмруци.

- Защо тогава нищо не се предприема?! Защо бездействаме?! Една хайка - и ще изловим мерзавците до един!

- Скъпа моя, както винаги ти разсъждаваш твърде праволинейно... като истински боен маг, а това ме огорчава в известна степен. - Игнациус насочи към нея дългия си сух показалец с нарочно оставен да расте жълтеникав нокът. -Поставих защита, понеже всеки знае, че без магически завеси аз приказвам само със зарзаватчията и млекаря. Отсъствието на защитни заклинания би предизвикало подозрения. Заради това, всичко следва да е както винаги. Както винаги.