Драконите на изчезналата луна [bg]

Гилтас си позволи да спомене това пред Алхана. Елфидата бе отговорила остро, че пратениците ще пристигнат, когато пристигнат, и няма никакъв смисъл да губят сън, време и безценна енергия в тревоги за тях.

Елфите пътуваха на север с учудваща бързина, просто изяждаха лежащите пред тях мили и съвсем скоро се озоваха сред полите на планините Калкист. Отдавна вече бяха навлезли в земите на великаните, ала никъде не се забелязваше и следа от древния им враг. Изглежда, стратегията им — да се придвижват по гръбнака на планината, оставайки изцяло скрити в долините — беше проработила. Времето беше хубаво, с прохладни, безоблачни дни. Зимата явно бе решила да не избързва със снега и ледовете. По пътя си не бяха претърпели злополуки и никой не се беше разболявал сериозно.

Ако имаше богове, някой би казал, че вероятно са решили да се усмихнат на елфите, толкова лесна им се струваше тази част от пътуването. Гилтас започна да се отпуска и позволи на слънцето да стопи тревогите му, както стопяваше лекия скреж, който понякога падаше нощем. Изтощението от продължителните преходи през деня и свежият планински въздух го караха да заспива моментално. Спеше продължително и дълбоко и се събуждаше отпочинал. Дори се улови, че си припомня старата човешка поговорка „Липсата на новини е добра новина“ и че дори открива известна утеха в нея.

Сетне настъпи денят, който Гилтас щеше да си спомня до края на живота си, с всеки негов малък детайл, понеже в този ден животът за елфите, населяващи Ансалон, се промени напълно.

А той започна като всеки друг. Елфите се събудиха с първата сива светлина на зората. След като прибраха набързо походните си легла, бяха на път още преди слънцето да се е издигнало над върховете на планините. Хранеха се, докато вървяха. Храна из тези местности се намираше трудно, ала предварително се бяха запасили с ядки и различни сушени плодове.

Все още бяха на много стотици мили разстояние от Санкшън, но всички говореха уверено за края на пътуването, който им се струваше отдалечен на не повече от две седмици разстояние. Зората се разливаше в своето великолепие. Квалинестите запяха ритуалната си песен, за да приветстват слънцето, и тази сутрин силванестите се присъединиха към тях. Топлите лъчи и ускореният ход прогонваха бързо нощния студ. Гилтас не спираше да се удивлява на красотата на настъпващия ден и заобикалящата го планина. Никога досега не бе успявал да се почувства като у дома на такива места и никой елф не би могъл, но нищо не му пречеше да почувства с цялото си сърце суровата красота сред тази природа.

Някъде по това време точно зад него се разнесе звукът от препускащи конски копита. По-късно винаги когато чуеше този звук, щеше да се връща към все същия ужасен ден. Ездачът принуждаваше животното да даде всичко от себе си — нещо необичайно за тесните скалисти пътеки. Елфите не спираха да вървят, но сега много от тях хвърляха любопитни погледи през рамо.