Буденброкови. Упадъкът на едно семейство
- Автор: Манн Томас
- Год: 1980
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Димитър Стоевски
- Жанр: Зарубежная классическая проза
Электронная книга - «Буденброкови. Упадъкът на едно семейство». Краткое содержание книги:
О, трябваше безкрайно да благодари, че му беше съвършено ясно в какво положение се намираше! Сега беше в негова власт да се коригира! Силом!... Я да видим... я да видим... какво беше това предложение, което му направиха? Реколтата... Да купи на зелено реколтата в Пьопенраде?
— Ще, я купя! — каза той с поривист шепот и дори поклати едната си ръка с протегнат показалец. — Ще я купя!
Сигурно на такава работа се казва „удар“! Сгоден случай — малко пресилено казано, — просто да се удвои един капитал от, да речем, 40 000 марки... Да, това беше указание, знак на съдбата, да се издигне! Касаеше се за начало, за пръв удар и свързаният с него риск не означаваше нищо друго освен едно отрицание повече на всякакви морални скрупули. Успее ли, тогава той отново ще държи щастието и мощта в тия свои вътрешни еластични клещи...
Не, господа „Щрунк и с-ие Хагенщрьом“ за жалост ще изпуснат тоя улов! В града се намираше една фирма, която в тоя случай, благодарение на лични връзки, имаше предимство! Действително тук решаваше личният елемент. Не се касаеше за обикновена сделка, която може да се сключи равнодушно и в обичайните форми. Тази сделка — така, както я бе очертало посредничеството на Тони — носеше до известна степен характер на частна работа, която трябваше да бъде уредена дискретно и вежливо. Ах, не! Херман Хагенщрьом не е човек за такава работа! Томас използуваше конюнктурата като търговец и — ей богу! — ще съумее да я използува и после при продажбата. От друга страна обаче, оказваше на притеснения чифликчия една услуга, която единствено той беше задължен да окаже порази дружбата на Тони с госпожа фон Майбом. Значи, ще пише... ще пише още тази вечер — не на канцеларска хартия с печата на фирмата, а на обикновен лист, на който стоеше напечатано само „Сенатор Буденброк“, — ще пише и ще запита най-внимателно дали ще им бъде приятно, да ги навести през идните дни... Все пак — щекотлива работа. Малко хлъзгава почва, по която трябваше да се движи с известна грация... Толкова по-добре — тъкмо работа за него!
И крачките му станаха по-бързи, дишането му — по-дълбоко. Той седна за миг, скокна и тръгна отново напред-назад из всички стаи, премисли още веднъж цялата работа, помисли за господин Маркус, за Херман Хагенщрьом, Кристиан и Тони, видя пред себе си жълтите зрели жита в Пьопенраде, люшкани от вятъра, помечта за всеобщия подем на фирмата след тоя „удар“, отби гневно всички колебания, разтърси ръка и каза:
— Ще я купя!
Госпожа Перманедер отвори вратата към трапезарията и извика:
— Лека нощ!
Той отговори несъзнателно.
Влезе Герда, която Кристиан беше довел до пътната врата. В нейните странни, приближени кестеняви очи се таеше загадъчният блясък, който обикновено им придаваше музиката. Сенаторът се изправи машинално пред нея, попита машинално за испанския виртуоз и как е минал концертът и след това я увери, че също скоро ще си легне.
Но не отиде да си легне, а поде отново разходката си из стаите. Мислеше за чувалите с пшеница, ръж, овес и ечемик, които щяха да напълнят складовете „Лъв“, „Кит", „Дъб“ и „Липа“, помисли върху цената... о, съвсем не неприлична цена, които възнамеряваше да предложи; към полунощ слезе тихо долу в кантората, запали стеариновата свещ на господин Маркус и написа на един дъх писмо до господин фон Майбом в Пьопенраде — писмо, което препречете с трескава, натежала глава и което му се стори най-хубавото и най-тактичното писмо през целия му живот.
Това беше през нощта срещу двадесет и седми май. На следния ден той разкри по лек и хумористичен начин на сестра си, че е разгледал въпроса от всички страни и не можел просто да отхвърли молбата на господин фон Майбом и да го отпрати към първия срещнат джебчия. На 30 същия месец замина за Росток и оттам потегли с наемна кола за село.
Настроението му през следните дни беше превъзходно, походката му — гъвкава и свободна, изражението на лицето му — ласкаво. Той закачаше Клотилда, смееше се от сърце на Кристиан, шегуваше се с Тони, игра в неделя цял час с Хано на „Чардака“ на втория етаж — помогна на сина си да изкачи с макара съвсем мънички чували с жито в един малък неизмазан тухлен склад, като през цялото време имитираше глухите, провлечени викове на работниците... А на 3 юни, на заседанието на градския съвет, държа по най-скучния предмет на света — по някакъв данъчен въпрос — такава отлична и духовита реч, че му биде дадено право по всички точки; консул Хагенщрьом се опита да му възрази, обаче се изложи на всеобщ присмех.
ГЛАВА ПЕТА