Буденброкови. Упадъкът на едно семейство
- Автор: Манн Томас
- Год: 1980
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Димитър Стоевски
- Жанр: Зарубежная классическая проза
Электронная книга - «Буденброкови. Упадъкът на едно семейство». Краткое содержание книги:
Невнимание ли или преднамереност беше това от страна на сенатора? Той за малко щеше да отмине един факт, станал сега всеизвестен благодарение на госпожа Перманедер, която се занимаваше най-предано и всеотдайно със семейните книжа — факта, че в документите 7 юли 1768 година беше означен като ден, на който бе основана фирмата, и че предстоеше стогодишнината й.
Когато Тони с развълнуван глас обърна вниманието му върху това обстоятелство, Томас като че ли се почувствува неприятно засегнат. Подобрението на настроението му не продължи дълго. Той твърде скоро отново се умълча и стана може би по-мълчалив от преди. Напускаше понякога кантората посред работата и обзет от безпокойство, се разхождаше самотно в градината, спираше се от време на време, като че някой се изпречваше пред него и го задържаше, въздъхваше и закриваше с ръка очите си. Не казваше нищо, не изливаше мъката си... Пък и пред кого ли? Господин Маркус — нещо удивително — кипна за пръв път в живота си, когато неговият съдружник го уведоми с няколко думи за сделката в Пьопенраде, и се отказа от всякакво участие и отговорност. А пред сестра си, госпожа Перманедер, Томас се издаде един четвъртък вечерта на улицата, когато тя се сбогуваше с него и загатна нещо за реколтата, издаде се с едно-единствено кратко стисване на ръката, към което бързо и тихо добави думите:
— Ах, Тони, бих желал отдавна да съм я продал!
После внезапно се пресече и си отиде, като остави госпожа! Антония слисана и покъртена.
В това внезапно ръкостискане като че бликна някакво отчаяние, в тия пошепнати думи кънтеше дълго потискан страх. Но когато при първия сгоден случай Тони опита да се върне на тоя въпрос, той се загърна в толкова по-отблъскващо мълчание, преизпълнен от срам за слабостта, в която за миг беше се отпуснал, преизпълнен с ожесточение за негодността си да отговаря сам пред себе си за това начинание.
Сега той каза неохотно и сърдито:
— Ах, мила, иска ми се просто да игнорираме това!
— Да го игнорираме ли, Том? Невъзможно! Немислимо! Да не мислиш, че би могъл да прикриеш тоя факт? Да не мислиш, че целият град би могъл да забрави значението на тоя ден?
— Не казвам, че е възможно, казвам, че бих предпочел да отминем тоя ден с мълчание. Хубаво е да се празнува миналото, когато човек е весел за настоящето и бъдещето... Прието е да си спомняме за дедите, когато знаем, че сме единни с тях и сме уверени, че винаги сме действували в техен смисъл... Ако юбилеят се падаше в по-сгодно време... С една дума: не съм много разположен да празнувам.
— Не бива да говориш така, Том! Ти сигурно не си искрен, защото прекрасно знаеш, че би било срамно, да, срамно да не се отпразнува стогодишният юбилей на фирмата „Йохан Буденброк“! Сега си малко нервен и аз зная защо... макар собствено да няма никаква причина за това... Но когато този ден настъпи, ти също ще бъдеш радостно развълнуван като всинца нас.
Тя имаше право — не можеше този ден да бъде отминат с мълчание. Не мина дълго време и в „Известия“ се появи една подготвителна бележка, която съдържаше подробни рекапитулация на историята на старата прославена търговска къща, като я свързваше с тържествения ден — а тя дори не беше необходима, за да се обърне вниманието на почитаемото търговско съсловие. Ала що се отнасяше до семейството, в четвъртък Юстус Крьогер пръв отвори дума за предстоящото събитие, а госпожа Перманедер, след като дигнаха десерта, се погрижи да сложи тържествено на масата достопочтената кожена чанта със семейните документи, та всички да се занимаят обстойно — като предвкусване на празника — с данните, известни за живота на покойния Йохан Буденброк, основател на фирмата, прадядо на Хано. Тя прочете с религиозна сериозност кога имал обикновен обрив и кога истинска шарка, кога парнал от третия одър върху сушилнята и кога имал огненица с буйства. Това обаче не й беше достатъчно и тя посегна още по-назад, чак до шестнадесетия век, до най-стария известен Буденброк, онзи, който бил общински съветник в Грабау, и до шивача в Росток, който „имал много пари“ — това беше подчертано — и извънредно много живи и мъртви деца...
— Какъв великолепен човек! — извика тя и започна да чете на глас стари, пожълтели, изпокъсани писма и празнични поеми.
Разбира се, сутринта на седми юли пръв поднесе поздравленията си господин Венцел.
— Да, господин сенаторе, ето години! — каза той, като запремята живо бръснача и каиша в червените си ръце. — И мога да кажа, че приблизително половината от това време аз съм бръснал в уважаемото ви семейство... и благодарение на това съм преживял доста неща, тъй като винаги пръв аз говорех с шефа. Покойният господин консул също беше най-приказлив сутрин и някой път ще ме попита: „Венцел, ще попита, как мислите за ръжта? Дали да продавам, или мислите, че цената й ще се покачи още?“