Раково отделение

— Въобще е забранено — въздъхна Мита. — Ако Низамутдин разбере…

— Няма да разбере! Знам, че това е нарушение, но нали, Мита, без нарушения човек не може да живее!

— А ако вземат, че не ви изпишат?

— Вера Корнилиевна ясно ми го каза.

— Все пак трябва да чуя от нея.

— Добре, сега ще отида при нея.

— А вие знаете ли новината?

— Не, за какво става дума?

— Упорито говорят, че всички ще ни позволят да се преместим в края на годината! Упорито! — Некрасивото й лице се озари от някакво вътрешно сияние, щом заговори за този слух.

— А кого? Нас или вас?

Първото се отнасяше за спецпреселниците, а второто въобще за конкретната нация.

— Като че ли и нас, и вас! Не вярвате ли?

Олег се почеса по темето и примижа.

— Може би… Не е изключено. Наслушал съм се на такива слухове.

— Но сега всички убедено твърдят, че ще стане! — каза задъхано Мита, на която толкова много й се искаше да е вярно.

Олег прехапа горната си устна и се замисли. Разбира се, нещо се мътеше. Върховният съд се разтресе. Но след това в продължение на месец нищо не се случи и отново не можеше да повярва, че ще настъпи промяна. Прекалено бавно течеше историята в сравнение с нашия кратък живот.

— Дай Боже — каза той повече заради нея. — И какво тогава? Ще заминете?

— Не зная — почти шепнешком изрече Мита, сложила големите си ръце върху купчината от картони.

— Вие бяхте някъде от… Близо до Салск?

— Да.

— Нима там е по-хубаво?

— Свобода — прошепна тя.

А по-вярно бе да се каже, че Мита се надяваше все пак да се омъжи в родния си край.

Олег се запъти да търси Вера Корнилиевна. Не му се удаде да я намери веднага — ту бе в рентгеновия кабинет, ту при хирурзите. Накрая я видя в компанията на Лев Леонидович в коридора и побърза да ги настигне.

— Вера Корнилиевна, може ли за минутка?

Приятно му бе да се обръща към нея, да говори нещо специално; забелязваше, че дори гласът му се променя, когато разговаряше с Хангард.

Тя се обърна. В цялата й фигура се усещаше инерцията на заетостта, която непрекъснато я тласкаше напред.

— Да?

Не назова името му както обикновено.

— Вера Корнилиевна, имам голяма молба към вас… Не можете ли да кажете на Мита, че ме изписвате утре?

— А защо?

— Необходимо е… Виждате ли, трябва да замина утре вечерта, а за това…

— Лев, ти върви! Аз идвам след малко.

Леко прегърбен, както винаги, с пръсти, пъхнати зад коланчето, Лев Леонидович се отдалечи. А Вера Корнилиевна каза на Олег:

— Да отидем в моя кабинет.

Тръгна пред него. Заведе го в апаратната, където преди време дълго бе спорил с Донцова. Седна и му посочи стола, но той остана прав.