Раково отделение

Всички пееха и мислеха само за това, а на Олег му се искаше да мисли за друго.

Точно в тази нощ, когато трябваше да се наспи и да стане по-рано, не мигна. През мислите му преминаваха неща, които заслужаваха и не заслужаваха да си спомни или представи: недовършеният спор с Русанов; нечутият до края разказ на Шулубин; аргументите на Вадим; главата на убития Жук; оживените лица на Кадмини, осветени от газовата лампа, очакващи да чуят неговите впечатления, а той от тях — новините от аула; разсеяно-надменното лице на осемнадесетгодишната Ина Щорм, към която сега Олег не би посмял и да се приближи; и накрая двете женски покани да остане да нощува в домовете им — не знаеше как би трябвало да ги разбира…

В онзи леден свят, който бе оформил и щамповал душата на Олег, не съществуваше понятието «непресметната доброта», а и той самият бе забравил, че някъде тя съществува. И затова сега му бе по-леко да си обясни поканите само не и като жест на обикновена доброта.

Нямаше представа какво са имали предвид и как трябва да постъпи.

Не можеше да си намери удобна поза, а пръстите му продължаваха да търсят невидимата папироса…

Олег стана и излезе във вестибюла.

В полумрака, почти до вратата, Сибгатов бе клекнал над легенчето, поддържащ кръста си с ръка, но не както преди с надежда, а с отчайващо примирен вид.

А над дежурната маса за сестрите, с гръб към Сибгатов, се бе надвесила ниска жена с тесни рамене. Но не, това не бе никоя от сестрите — този път дежуреше Тургун, който вероятно сега спеше в стаята за заседания, а неговото място бе заела онази възпитана санитарка с очила — Елизавета Анатолиевна. Вече бе успяла да свърши работата си и сега седеше и четеше.

За двата месеца, които Олег прекара тук, тази старателна санитарка с умно лице често бе пълзяла под леглата на болните от неговата стая, за да мие пода, бе премествала неговите миризливи ботуши, но нито веднъж не бе му направила забележка; освен това бе лъскала плювалниците до блясък, разнасяла бурканите със секретите на болните; с една дума бе вършила всичко, до което ръцете на сестрите не трябваше да се докосват.

И колкото по-безропотно работеше, толкова по-малко я забелязваха в отделението. Преди почти две хиляди години е казано, че дори да имаш очи, все още не означава, че виждаш.

Но тежкият живот засилва способността да забелязваш. В отделението имаше и такива, които веднага се опознаваха един друг, макар да не се отличаваха от останалите — нямаха нито пагони, нито униформа, нито дори лента на ръката: сякаш по някакъв светещ знак на челото или по разположението на пръстите. (Всъщност имаше хиляди белези: една дума; тонът, с който е изречена; положението на устните; усмивка, когато другите са сериозни; сериозност, когато се смеят.) Както жителите на Узбекистан и Каракалпакия без труд различаваха сънародниците си в болницата, така и онези, върху които поне веднъж е паднала сянката на бодливата мрежа, разпознаваха «своите».