Раково отделение
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Венисон», Перник
- ISBN: 954-8470-01-2
- Переводчик: Георги Миланов
- Жанр: Военная проза
Электронная книга - «Раково отделение». Краткое содержание книги:
Костоглотов и Елизавета Анатолиевна отдавна от пръв поглед бяха разбрали кой какъв е и разбиращо се поздравяваха, но досега не бе им се удало да се разговорят.
Олег се приближи към нея, шумно влачейки чехлите си, за да не я изплаши.
— Добър вечер, Елизавета Анатолиевна!
Тя четеше този път без очила. Обърна главата си — този жест сега се отличаваше с нещо, което не можеше да се определи с думи, от нейната готовност винаги да се отзове, ако я повикат по служба.
— Добър вечер — усмихна се тя с цялото достойнство на вече не млада дама, която посреща под своя надежден покрив добър гост.
Доброжелателно, без да бързат, те размениха погледи.
В тях се долавяше готовност винаги да се притекат на помощ на другия.
Но точно в най-главното бяха безсилни да си помогнат.
Олег надзърна над рамото й, за да види по-добре книгата.
— Отново френска? От кой писател?
Странната санитарка отговори, меко произнасяйки буквата «л»:
— Клод Фарер.
— И къде ги намирате?
— В града има чуждестранна библиотека. А вземам книги и от една позната възрастна жена.
Костоглотов гледаше книгата както куче — бостанското плашило.
— А защо винаги френски?
Бръчките около очите и устните й разкриваха възрастта, преживените мъки и ума й.
— Четат се по-леко — отговори тя. Гласът винаги бе равен, тонът — приятен.
— А защо човек трябва да се страхува от сериозните? — възрази Олег.
Беше му трудно да стои дълго време прав. Тя забеляза и му подаде стол.
— У нас, в Русия, навярно от двеста години всички ахкат — Париж! Париж! Ушите ни продъниха — мърмореше Костоглотов. — Длъжни сме да знаем всяка улица, всяко заведение! А аз напук на всички не искам да отида в Париж!
— Наистина ли? — засмя се тя, а след нея и Олег. — По-добре ли е да се намираш под разпореждането на комендатурата?
— Не, говоря сериозно — намръщи се Костоглотов. — Каква лекомисленост! Така и ми се иска да ги сложа на мястото им — ей, приятели, а вие как изкарвате насъщния? С кал под ноктите, сред скотове, без топла храна?
— Това не е справедливо. Значи са излезли от първобитния свят. Заслужили са.
— Е, може би. Навярно го казвам от завист. Но все пак ми се иска да ги поставя на мястото им.
Седейки на стола, Костоглотов непрекъснато мърдаше, сякаш му пречеше излишно високият му ръст. Без всякакъв преход той направо попита:
— А вие заради мъжа си ли или заради вас самата?
Тя също веднага и направо отговори, сякаш я питаше за дежурството й:
— Прибраха цялото семейство наведнъж. А кой заради кого, така и не се разбра.
— И сега ли сте заедно?
— Не! Дъщеря ми умря в лагера. След войната се преместихме тук, откъдето мъжа ми го завлече втората вълна, прибраха го отново.
— И сега сте сама?
— Не, със синчето. На осем е.
Олег гледаше лицето й, което дори не трепна от жал.
Разбира се, нали говореха за делови неща.
— Значи през четиридесет и девета?
— Да.
— Нормално. А в кой лагер?
— Гара Тайшет.
Олег отново кимна.
— Ясно. Озерлаг [63]. Той може да се намира на хиляди километри от гарата, някъде около Лена, а Тайшет да бъде само пощенската кутия.
— И вие ли сте били там? — не можа да не се поддаде на моментната надежда.
— Не, просто зная. Всички пътища се пресичат.
— Дузарски? Не сте ли срещали човек с такава фамилия? Никъде ли?…
Все пак се надяваше, че той го е срещал… че сега ще разкаже…
Дузарски? Не… Не можеш да се срещнеш с всички.
— И само две писма в годината! — оплака се тя.
Олег отново кимна. Всичко бе нормално.
— А миналата година получих само едно. И оттогава никаква вест…
И ето че нишката, която я крепеше, се опъна до скъсване. Жена…
— Не му придавайте такова значение! — уверено й обясни Костоглотов. — От всеки по две писма, знаете ли колко хиляди се получават годишно? А цензурата е ленива. В Спаския лагер един майстор на печки, зек, отишъл да провери през лятото дали е в ред отоплението и намерил в печката в стаята на цензурата две стотици писма, които онези забравили да изгорят.
Въпреки уверения му глас, въпреки че тя отдавна би трябвало да свикне с всичко, сега го гледаше безкрайно уплашена.
Нима човек така е устроен, че е невъзможно да се отучи да не се учудва?
— Значи сина си сте родили в лагера?
Тя кимна.
— И сега трябва да го отгледате с вашата заплата? А на друга работа не ви ли вземат? Навсякъде пречат? В колиба ли живеете?
63
Група лагери от ГУЛаг, намиращи се на територията на Тайшетски район, Иркутска област. Б.пр.