Раково отделение
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Венисон», Перник
- ISBN: 954-8470-01-2
- Переводчик: Георги Миланов
- Жанр: Военная проза
Электронная книга - «Раково отделение». Краткое содержание книги:
Би било справедливо именно той да остане жив! А мисълта да се примири, да позволи на черната пантера да го захапе смъртоносно бе глупава и недостойна. Той бе убеден, че с блясъка на таланта си ще успее да оживее! Почти цялата нощ не можа да заспи, обзет от радостната възбуда, представяйки си какво би могло в момента да става с оловната кутия, в която пътува към него златото: дали е в багажния вагон на влака и пътува, или е на път за летището, или вече лети? Опитваше се да обгърне мислено в нощта пространството от три хиляди километра, сякаш за да помогне на скъпоценния товар да пристигне по-скоро; би призовал на помощ дори ангелите, ако те съществуваха.
По време на визитацията следеше с подозрение действията на лекарите, които не казваха нищо лошо, дори лицата им не издаваха никакво безпокойство, но опипваха корема и гърдите му; опипваха, разбира се, не само мястото, където се намираше черният дроб, разменяйки помежду си незначителни думи, но Вадим съсредоточено се опитваше да определи дали не са се задържали по-дълго време около съмнителното място, отколкото на останалите места.
(Те забелязаха колко недоверчиво настръхнал е пациентът и дори без необходимост опипваха с пръсти далака, но истинската им цел бе да проверят колко се е променил черният дроб.)
Наложи се да се задържат по-дълго и при Русанов, който очакваше своя специален дял внимание. Напоследък се държеше много по-добре с тези лекари, които, макар да не бяха нито заслужили, нито доценти, все пак го бяха излекували! Факт! Сега подутината на шията му бе почти спаднала и той можеше свободно да движи главата си. Сигурно и в самото начало тя не бе изглеждала толкова страшна, колкото го бяха наплашили.
— Ето какво, другари — заяви им той. — Както искате го приемете, но аз се уморих от инжекциите. Може би са достатъчни, а? Или ако трябва да ми слагат още, няма ли да бъде по-добре вкъщи?
Наистина кръвта му не бе от най-добрите, макар да му бяха правили преливане четири пъти. Видът на самия Павел Николаевич също не бе ведър — лицето му бе прежълтяло, със следи от умора, сбръчкано; дори тюбетейката на главата му изглеждаше прекалено голяма.
— С една дума, докторе, благодаря! Тогава, през първия ден, не бях прав — честно си призна Русанов пред Донцова. Той обичаше да си признава грешките. — Благодаря! Вие ме излекувахте.
Донцова кимна неопределено. Не от скромност, не от смущение, а защото той не разбираше какво говори. Очакваха ужасното, невидимо избухване на метастазите. И от бързината на процеса зависеше дали въобще ще бъде жив след година.
Както впрочем, и тя самата.
Людмила Афанасиевна и Хангард силно го натискаха в областта на мишниците и ключиците. Русанов дори се намръщи от силната болка.
— Но там няма нищо! — уверяваше ги той. Сега вече напълно му стана ясно, че просто са го плашили с тази болест. Но Русанов бе издръжлив човек и успя да понесе всичко спокойно. С тази издръжливост особено се гордееше.
— Още по-добре. Но самият вие, другарю Русанов, трябва да бъдете много внимателен — посъветва го Донцова. — След една-две инжекции ще ви изпишем. Но ще идвате тук всеки месец на преглед. А ако самият забележите, че нещо не е както трябва, веднага се обадете.
Но развеселилият се Русанов разбираше от дългогодишния си служебен опит, че тези задължителни явявания на преглед не са нищо друго освен отбиване на номер, за да се отчете дейност. И той тръгна веднага да звъни вкъщи, за да съобщи на семейството си радостната новина.
Дойде ред да прегледат и Костоглотов, който очакваше лекарите със смесени чувства: сякаш колкото го бяха спасили, толкова и погубили. Капката катран вече бе попаднала в бъчвата с мед и тази нова смес не ставаше нито за ядене, нито за смазване на колела.
Когато Вера Корнилиевна приближаваше към него сама, бе просто Вега; колкото и служебно да говореше с него тогава, той я гледаше и се радваше. Кой знае защо, бе й простил през последната седмица за осакатяващото го като мъж лечение, от което тя не се отказваше въпреки протестите му. Започна сякаш да признава правото й да се намесва във всичко, което се отнасяше до неговото тяло; тази мисъл дори го топлеше. И когато приближаваше към него по време на визитациите, винаги му се искаше да я погали по фините ръце или да зарови лицето си в скута й, както куче се гали на стопанина си.