Раково отделение

— Утре? — затрептяха златистите й мигли. — Е, поздравявам ви!

— Има ли с какво?

— Вие сте неблагодарник! — поклати глава Зоя. — Спомнете си вашия пръв ден тук, на стълбищната площадка! Мислехте ли тогава, че ще изкарате седмица?

Също бе истина.

Не, тя е чудесно момиче: весело, работно, искрено; каквото мисли, това и говори. Ако премахнат това неудобство между двамата, породена сякаш от взаимна измама, ако започнат на чисто, какво би им попречило да станат приятели?

— Значи така — усмихна се тя.

— Така — усмихна се и той.

За коприната повече не напомни.

Да… Четири пъти седмично Зоя щеше да дежури тук, ще зубри учебниците, понякога ще плете, а там, в града, ще стои с някого в сянката след танците.

Не можеш да й се сърдиш само затова, че е на двадесет и три и че е удивително здрава.

— Е, всичко добро! — каза й без никаква обида Олег.

Тръгна, но изведнъж чу гласа й.

— Альо, Олег!

Той се обърна.

— Може би няма къде да пренощувате? Запишете си адреса ми.

(Как? И тя ли?)

Олег гледаше изумен. Бе над възможностите му да разбере всичко това.

— Живея на удобно място, до самата спирка на трамвая. С бабчето, но имаме две стаички.

— Много благодаря — развълнуван взе листчето Олег. — Но едва ли… Зависи…

— Може да се наложи, нали? — усмихна му се тя.

Въобще сред тайгата можеше да се оправи по-добре, отколкото сред жените.

След няколко крачки видя Сибгатов, който тъжно лежеше по гръб на твърдия матрак в ъгъла на вестибюла. Дори и през днешния яркослънчев ден там бе полутъмно.

Сибгатов гледаше в тавана.

Изглеждаше доста по-зле след двата месеца, прекарани в болницата.

Костоглотов приседна при него.

— Шараф! Говори се, че ще пуснат всички заточени! И специадм! [62].

Шараф не обърна главата си, а само очите си. Сякаш нищо не бе достигнало до слуха му.

— Чуваш ли? И нас, и вас! Казват, че било сигурно.

А Сибгатов не разбираше.

— Не вярваш ли?… Че ще си отидеш у дома?

Но онзи отново заби погледа си в тавана и прошепна:

— Трябвало е да дойда по-рано.

Олег сложи ръката си върху неговата, която бе положена върху гърдите му като на мъртвец.

Покрай тях мина бодро Нела и отвори вратата на съседната стая.

— Да са останали чинийки при вас? — После се обърна и видя Олег. — А ти защо не обядваш? Покана ли чакаш?

Да! Костоглотов бе пропуснал, без да забележи, обяда. Само едно не можа да разбере.

— А ти какво искаш?

— Как какво? От днес аз раздавам храната! — обяви гордо Нела. — Виждаш ли колко чиста е престилката ми?

Олег се изправи и тръгна да изяде последния си обяд тук. Невидимите, беззвучни лъчи на рентгена сигурно щяха да прогонят у него всякакъв апетит. Но по арестантския кодекс не трябваше да остави нищо в алуминиевата чиния.