Раково отделение

Извикаха Костоглотов да отиде в рентгеновия кабинет. Изчака няколко минути там, после лежа под апарата, а накрая излезе на балкона, за да види защо времето е толкова мрачно.

Небето бе покрито с бързи тъмносиви облаци, следвани от огромен виолетов облак, който обещаваше пороен дъжд. Но бе доста топло и дъждът вероятно също щеше да бъде пролетно приятен.

Тъй като не бе подходящо за разходка, той отново се прибра в стаята. Още от коридора чу високия глас на възбудения Ахмаджан:

— Хранят ги, честна дума, по-добре от войниците! Е, почти като тях! Дажбата — кило и двеста! А те заслужават да се хранят само с изпражнения! А да кажеш, че работят, не работят! Едва ги отведем в зоната, и те веднага се разбягват, скриват се и по цял ден спят!

Костоглотов тихо прекрачи прага. До незастланото легло стоеше Ахмаджан с приготвения вече вързоп и размахвайки ръце, уверен разказваше на болните последния си разказ.

А съставът на стаята бе коренно променен — вече ги нямаше Федерау, философа, Шулубин. Кой знае защо, Костоглотов не можеше да си представи, че Ахмаджан би разказал подобно нещо преди.

— И нищо не строят? — тихо попита Костоглотов. — Значи в зоната не се вижда никаква сграда?

— Е, строят — обърка се малко Ахмаджан, — но лошо.

— А вие да бяхте им помогнали — още по-тихо, сякаш губейки силите си, произнесе Костоглотов.

— Нашето задължение е да държим винтовките, а тяхното — лопатите! — бодро отговори Ахмаджан.

Олег изненадано го погледна, сякаш го виждаше за първи път или не — бе го виждал много години с вдигната яка на кожуха и с автомат в ръце. С ум, който стигаше само за играта на домино, Ахмаджан бе искрен.