Раково отделение
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Венисон», Перник
- ISBN: 954-8470-01-2
- Переводчик: Георги Миланов
- Жанр: Военная проза
Электронная книга - «Раково отделение». Краткое содержание книги:
Но сега Вега не бе сама, а с Донцова и двете бяха лекари, придържащи се към строгите инструкции; Олег не можеше да се освободи от усещането, че в такива ситуации се чувства обиден.
— Е, как е? — попита Донцова и седна на леглото му.
Вега стоеше зад нея и едва забележимо се усмихваше. У нея отново се бе върнало благоразположението към него и дори потребността всеки път при среща леко да му се усмихва; но днес усмивката й изглеждаше като забулена от воал.
— Не особено добре — отговори Костоглотов и вдигна главата си от възглавницата. — От резките движения започна да ме стяга ето тук… в слепоочието. Въобще имам чувството, че са прекалили с моето лечение. Моля ви да свършим.
Но този път той не помоли с предишната си настойчивост, а говореше равнодушно, сякаш се отнасяше за нещо прекалено ясно, за да настоява.
Донцова също, изглежда, бе уморена, за да го смъмри.
— Главата ви не ме интересува, но лечението не е завършено.
Започна да оглежда местата на кожата, които бяха подлагани на облъчване. Да, следите показваха, че наистина вече трябва да прекратят рентгеновите сеанси. Повърхностната реакция можеше да има неприятни последствия, ако продължаваха с облъчването.
— Нали вече не му правим по два сеанса дневно? — попита Донцова.
— Само по един — отговори Хангард.
(Тя произнасяше съвсем прости думи, а в гласа й се долавяше намерението да произнесе нещо много нежно, което би трябвало да трогне душата!)
Странни нишки като дълги женски коси я свързваха с този болен. И само тя усещаше болка, когато те прекалено силно се опъваха и някои от тях се късаха, а той не забелязваше нищо около себе си. В деня, когато Вера чу за нощните сцени със Зоя, усети такава болка, сякаш бяха хвърлили камък по нея. А може би така бе по-добре. Този случай й напомни за правилото, според което на мъжете не им трябват връстнички, а по-млади жени. Бе длъжна да не забравя, че отдавна е прехвърлила подходящата за тази цел възраст.
Но след това той явно започна да прави така, че пътищата им да се засичат, да лови думите й, да разговаря с нея и ласкаво да я гледа. И нишките косъмчета отново възвърнаха надеждната си здравина.
Що за нишки бяха те? Бе невъзможно, а и нецелесъобразно да се обясняват. Всеки момент трябваше да замине там, където животът отново щеше да го завърти; и щеше да дойде само ако положението му станеше нетърпимо, когато смъртта започне да го преследва; а ако се почувства по-добре, може би никога няма да се появи.
— А каква доза синестрол е получил? — осведоми се Людмила Афанасиевна.
— Повече, отколкото трябва — каза Костоглотов, като изпревари Вера Корнилиевна. — За цял живот ще ми стигне.
Ако бе произнесъл тези думи вчера, Людмила Афанасиевна не би пропуснала случая да го смъмри, както се полага за грубостта му, но сега нямаше сили дори да довърши визитацията. А извън длъжността си, с която сега се сбогуваше, тя всъщност не можеше да намери какво да възрази на Костоглотов, защото неговото лечение наистина бе варварско.
— Моят съвет е следният — примирено и тихо каза тя, за да не я чуят останалите болни: — не бива да се стремите да създавате семейство, защото още дълги години ще ви се наложи да поживеете без него.
Вера Корнилиевна наведе глава.
— Защото, запомнете — вашият случай бе в доста напреднала фаза. Дойдохте при нас късно.
Костоглотов знаеше, че работата му не е добра, но чул това, директно казано от Донцова, остана с отворена уста.
— Дааа… — процеди разсеяно той, но веднага намери утешителна мисъл: — Мисля, че за това трябва да се погрижи и началството.
— Вера Корнилиевна, ще продължите да му давате пентаксил. Но изобщо ще се наложи да го изпишем, за да си почине. Ето какво ще направим, Костоглотов — ще ви изпишем синестрол за три месеца, сега го има по аптеките, вие ще го купите и ще продължите лечението си у дома. Ако там няма кой да ви прави инжекции, вземете го на таблетки.
Костоглотов понечи да й напомни, че, първо, няма никакъв дом, второ — че няма пари, и трето — че не е такъв глупак, за да се самоубива тихо сам.
Но лицето на Донцова бе толкова измъчено, че той се отказа.
С Костоглотов и завърши днешната визитация.
Дотича Ахмаджан, който съобщи, че всичко с направено, и те тръгнаха с него, за да му дадат дрехи. Днес ще си пийне с приятеля! А утре ще дойде, за да получи необходимите документи. Бе толкова възбуден и говореше толкова много, че всички го гледаха учудени, защото за първи път го виждаха такъв; движеше се бързо и бодро, сякаш въобще не бе боледувал през тези два месеца. Под острия като на таралеж черен перчем, под черпите като мазут вежди очите му блестяха, сякаш бе пиян, и цялото му тяло потръпваше от радостта, че се е върнал към живота; беше готов още същия момент да излети навън. Изтича да приготви багажа си, после се отказа, а след това се запъти да моли да му позволят да обядва с болните от първия етаж.