Раково отделение

Олег просто не разбираше. Как да го приеме, когато една жена ти говори така?… Това може да бъде и много, и малко. Но той бе неспособен да мисли, защото Вера Корнилиевна очакваше отговора му.

— Благодаря — едва изрече Олег. — Това… разбира се, е чудесно — бе забравил как преди сто години, още в детството му, го бяха учили да се държи галантно и да отговаря учтиво. — Това е чудесно… Но как бих могъл да ви лиша… Съвестно ми е.

— Вие не се безпокойте — усмихнато му отговори Вега. — Ако се наложи за още два-три дни, ще измислим нещо. Нали ви е жал да заминете от града?

— Разбира се… Да! При това положение ще се наложи документът за изписването да се подготви не утре, а вдругиден! Иначе комендатурата ще ме подгони — защо се мотая, защо не заминавам. А може и да ме арестуват!

— Добре, ще се наложи да прибегнем до измама. Значи да кажа на Мита за днес, да ви изпишем утре, а в документа да фигурира като дата по-следващият ден? Колко сложен човек сте…

Но очите й се усмихваха.

— Аз ли съм сложен, Вера Корнилиевна! Системата е такава! На мен са ми необходими два екземпляра от документа.

— Защо?

— Единия ще вземе комендатурата за оправдаване на пътуването ми, а вторият ще бъде за мен.

(Разбира се, на комендатурата може и да не даде — ще се дърпа и ще ги убеждава, че има само един екземпляр, защото трябва да има и резервен. Защо иначе бяха тези мъки заради документа?…)

— И още — трети за гарата. — Тя написа няколко думи на листчето. — Ето ви моя адрес. Да ви обясня ли как да стигнете?

— Ще го намеря, Вера Корнилиевна!

— И… — добави още няколко листчета към вече приготвените. — Това са онези рецепти, за които говореше Людмила Афанасиевна. Няколко еднакви, за да противодействат на другата доза.

Онези рецепти. Онези!

Каза за тях така, сякаш ставаше дума за обикновени витамини. Просто така — допълнение към адреса! Бе се изхитрила, лекувайки го два месеца, нито веднъж да не говори след онзи разговор с него за онова.

Това навярно се казваше такт!

Тя стана и се приближи към вратата.

Чакаше я работата… Чакаше я Лев…

И изведнъж през мрежата на слънчевите лъчи, украсила кабинета, той я видя сякаш за първи път — лека, бяла, престегната с коланчето, и разбра колко отзивчива и приятелски настроена е към него! Колко необходима му бе!

Стана му приятно и той я попита:

— Вера Корнилиевна, а за какво толкова дълго ми се сърдехте?

Тя се обърна и го погледна усмихната.

— А нима вие не се чувствате за нищо виновен?

— Не.

— За нищо?

— За нищо!

— Спомнете си добре.

— Не мога… Намекнете ми поне!

— Трябва да вървя…

Държеше в ръката си ключа. Трябваше да заключи кабинета.

А колко хубаво му бе с нея. Можеше денонощия да прекара тук…

Тя се отдалечаваше, а Олег гледаше след нея.

Отново отиде да се разхожда. Не можеше да се надиша на пролетния въздух. В продължение на два часа разсеяно вървеше. Вече му бе жал да напусне и този малък парк, където доскоро бе пленник. Съжаляваше, че няма да види как ще разцъфнат японските акации и как ще се раззелени дъбът.