Като цвят по течението

— Това е то моето момиче!

— Колко си смела! — възкликна възхитено Габриел. — Бих искала и аз да съм такава.

— Та ти пищиш дори когато видиш мишка — засмя се близначката й, с което мигновено успя да прекърши ентусиазма на сестра си.

Габриел обаче пренебрежително тръсна глава.

— Хм, все е по-добре, отколкото да се опитвам да нахраня всяка животинка, която ми се изпречи напътя.

Шемъс ги прекъсна с предпазлив въпрос предположение.

— Този Потс навярно не е много едър човек?

Дъщеря му съумя да се усмихне, но усмивката бе плаха и неубедителна.

— Мили боже! — избухна Шемъс, опасявайки се от най-лошото. — Това момиче се е побъркало!

— Колко е едър все пак? — попита тихо Камий.

Шимейн прехапа нервно долната си устна и извърна поглед настрани. Не можеше да гледа майка си в очите и да увърта.

— Висок, ако не се лъжа.

Предпазливият й отговор, разбира се, не задоволи Шемъс.

— Колко висок, дъще?

— Успяхте ли вече да се запознаете със Слай Тъкър? — попита Шимейн с отчаяна надежда, че все още не са.

— О, неее! — простена Камий.

Шемъс нададе яростен рев:

— Изобщо ли не ти хрумна, дъще, че един такъв мъж може да те убие на място?

Мери Маргарет, която се забавляваше страхотно, отговори вместо Шимейн.

— О, оня грамаден звяр се опита, но негова прекрасна светлост господин Торнтън й се притече на помощ. Изрита онзи помияр право в канавката, кълна се!

— Аз влизам вътре — отмаляло промълви Камий. — Днес вече ми се струпа твърде много.

Шимейн въздъхна облекчено. Най-лошото беше отминало.

— За всичко е виновна тая проклета пустош тук! — недоволно измърмори Шемъс, като тръгна след разстроената си съпруга. — Шимейн трябва да си дойде в къщи с нас! Още с първия кораб, който тръгва за Англия!

Родителите на Шимейн бяха последвани от прислужниците и двамата старци, и на верандата останаха само Морис, близначките и Шимейн, която продължаваше да стои на стъпалата.

Морис сведе поглед към нея, напълно очарован от неразумната й постъпка.

— Винаги съм смятал, че си способна да направиш един мъж на пух и прах, Шимейн. И с огромно удоволствие откривам, че през цялото време съм бил прав.

— Мисля, че тя е чудесна! — намеси се Габриел. Но това, което я интересуваше в действителност, бе отношението на маркиза към съпругата на заселника, защото й се струваше, че между тях някога е съществувало нещо повече от просто познанство. — Отдавна ли сте приятели?

Морис, който продължаваше да съзерцава с блеснал от възхита поглед бившата си годеница, изобщо не се поколеба да изясни, че това е жената, която е счел за достойна да му бъде съпруга.

— Шимейн беше моя годеница, преди господин Торнтън да я открадне.

— О! — едва чуто възкликна Габриел, но любопитството й надделя над изненадата и гласът й бързо укрепна. — Мислех, че когато двама души са сгодени, това е почти като да са женени.

Шимейн се изчерви, но не пожела да обяснява подробно.

— Морис и аз бяхме разделени един от друг и нямах основание да се надявам, че някога може да се намерим отново.