Като цвят по течението
- Автор: Удиуиз Катлийн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диляна Радинска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Като цвят по течението». Краткое содержание книги:
— А има ли маркиза Дьо Мерсер, ваша светлост?
— Като изключим баба ми, си нямам никого другиго на света — отговори Морис, като хвърли многозначителен поглед към Шимейн и със задоволство забеляза как лицето й се изчерви.
Габриел допря замислено пръст до брадичката си.
— Чудя се какво ли бих правила, ако нямах братя и сестри. В семейството ми сме пет деца, а като се има предвид, че с Гарланд сме и близначки, винаги се налага да делим всичко… иначе…
Морис мълчеше напрегнато, защото не бе съвсем сигурен дали тя не иска да каже, че ще трябва да си поделят и него.
— Скъпа, нуждаем се от още столове — обърна се Камий към дъщеря си. — Имате ли други, освен тези?
— Разбира се, мамо — отвърна Шимейн и понечи да помоли Нола да донесе двата стола от тавана, но в този момент забеляза, че Бес й прави някакви знаци от кухнята и веднага се извини на останалите, за да изтича да помогне на готвачката при приготвянето на подходящ сос за еленското месо.
— Аз ще донеса столовете — предложи като истински кавалер маркизът. Беше видял няколко на предната веранда.
Картите бяха оставени настрана, а когато се появиха столовете, дамите вече бяха свалили шапките си. Морис галантно предложи на Гарланд да седне на един от столовете, които бе донесъл, но пропусна да забележи нестабилността на облегалката му, тъй като цялото му внимание бе съсредоточено върху очарователния кок, събран в долната част на тила на младата дама, и върху нежната бяла кожа на шията й.
В момента, в който Гарланд понечи да седне, облегалката се отдели от седалката и целият стол се разпадна под нея. Тя политна назад, сподирена от стреснатите възклицания и ококорените погледи на присъстващите. Но Морис притежаваше отлични рефлекси, тренирани да реагират светкавично в критични ситуации като тази. Той се наведе мигновено с разперени ръце, хвана дамата секунда преди да е паднала на земята и веднага долови приятния й нежен аромат на люляк и сапун, който замая главата му като сладко пролетно вино. Сетне, когато ръцете му обгърнаха тънката й талия, а главата й се допря до гърдите му, бе възнаграден и с мимолетен поглед през каскадата от светлобежова дантела на яката й към меко заоблените й гърди, стегнати в бледоморавия корсет на роклята.
— Божичко! — възкликна изумено Гарланд. Как бе възможно да се чувства толкова приятно и сигурно в ръцете на този почти непознат мъж?!
Морис я изправи на крака и се наведе над рамо той, за да попита загрижено:
— Добре ли сте?
Гарланд се обърна, за да срещне блестящия му черен поглед, и внезапно бе обзета от трепетно вълнение. Винаги беше смятала, че трудно би се намерил мъж, който да се сравнява по красота с брат й, но май трябваше да промени мнението си.
— О, разбира се, ваша светлост — припряно го увери тя. — Просто се стреснах, това е всичко.
— Морис — напомни й шепнешком той.
Едва тогава двамата осъзнаха, че останалите присъстващи са се умълчали и ги наблюдават с любопитство. Бузите на Гарланд поруменяха свенливо, но Морис, който бе свикнал на подобен интерес от страна на околните, изобщо не се впечатли, а просто се наведе да вдигне стола.
— Бих казал, че има още много какво да се желае от съпруга ти като мебелист, Шимейн. — Тонът му бе доста хаплив, но той искаше да покаже ясно на бившата си годеница, че мъжът, на когото се е посветила, съвсем не е съвършен.
Шимейн се наежи и побърза да защити съпруга си.
— Вината е изцяло моя, ваша светлост — отвърна тя. — Трябваше да обърна внимание, че сте донесли от верандата един от столовете, които бяха оставени там за поправка. Естествено, това не е стол, изработен от Гейдж. — Шимейн посочи с ръка мебелите, които изпълваха стаята и добави гордо: — Ето какви мебели прави той.
Внезапно отвън долетя уплашен писък. Шимейн стреснато разпозна в него гласа на Андрю, втурна се тревожно покрай Гарланд и Морис и изхвърча на верандата. Изпреварил Гилиън, Андрю тичаше през глава към къщата. Шимейн се спусна по стъпалата и хукна към момчето, което се хвърли в разтворените й обятия така, сякаш го преследваше цяла глутница гладни вълци. Тя вдигна плачещото дете в скута си и то притисна лице към рамото й, отказвайки да погледне накъдето и да било. След миг дотича и Гилиън, останал без дъх.
— Какво стана? — попита Шимейн. — Какво го е уплашило така?
— Каин — задъхано отвърна Гилиън. — Гърбушкото се беше намърдал в един прогнил дънер. Толкова добре се беше скрил, че изобщо не го забелязах. Ама Анди го видя.
Шимейн добре си спомняше злощастното създание, с което се бе сприятелила. Беше смятала Каин за безопасен, но сега започваше да се бои, че може да е грешила.