Романът на Лизи
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #50
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Романът на Лизи». Краткое содержание книги:
„Не“ — би отговорила Лизи Ландън. Съпругът й — прочут писател, винаги е бил център на вниманието, а тя вечно се е стремяла да остане в сянката му. След двайсет и пет години щастлив брак — години, през които тя неизменно е до Скот по време на безбройните литературни четения и лекции — внезапно красивата приказка свършва. Скот е мъртъв. „Бум. Край!“, както гласи второто и последното изречение от ръкописа, който Лизи открива, когато се залавя с нелеката и изпълнена с носталгия задача да разчисти работните помещения на съпруга си. БУМ? Думата е необикновена, Скот я е уловил в своето бездънно езеро на вдъхновението; в речника от детството му тя означава „ключ към загадката“. Каква мистерия й предстои да разгадае? Кой е онзи, който звъни по телефона и настоява вдовицата Ландън да му предаде непубликуваните творби на прочутия автор, защото иначе?…
Възможно ли е световете, в които се пренася въображението, да са реални за някои хора?
Онова, което Лизи започва като преглеждане на ръкописите на съпруга си, ще се превърне за нея в почти фатално пътуване в тъмата, съпътствала Скот през целия му живот.
Изпод перото на невероятния майстор на трилъра историята за дългогодишния брак на прочутия писател Скот и „обикновената“ Лизи, се превръща във фантастичен свят със свои език и география, населен с герои и чудовища, изпълнен със скърби и победи — накратко, чиста проба СТИВЪН КИНГ.
Беше видяла неотворено пакетче хартиени носни кърпички в горното ляво чекмедже на бюрото. Извади го, измъкна няколко кърпички и започна да подсушава очите си. Чу как Тимъти Ботъмс крещи в съседната стая:
„Скапаняци, той само метеше!“ и разбра, че времето е направило един от онези подскоци напред, досущ като тромавите подскоци на гарваните. От филма оставаше още само една сцена, в която Сони се връща при жената на треньора. По-възрастната му любовница. След нея почват да текат финалните надписи.
Телефонът на бюрото нададе кратко „дзън“. Лизи знаеше какво означава това със същата сигурност, с която знаеше какво иска да каже Скот с въртеливия жест по време на последния им разговор; жестът, който означаваше „Всичко си е постарому“.
Телефонът нямаше сигнал, кабелите бяха прерязани или изтръгнати. Дули беше тук. Черният принц на инкунксите беше дошъл за нея.
XV. ЛИЗИ И ДЪЛГУЧЪТ
(ПАФКО ПРИ СТЕНАТА)
1.
— Аманда, ела тук.
— Ей-сега, Лизи, филмът почти…
— Незабавно, Аманда!
Лизи вдигна телефона, увери се, че е права, и го затвори. Досещаше се за всичко. Изглежда, знанието е било с нея през цялото време като сладкия вкус в устата й. Сега щеше да угасне осветлението и ако Аманда не дойдеше преди това…
Но ето я и нея — стоеше между нишата и дългия хол. Внезапно беше посърнала, изглеждаше състарена и уплашена. На видеокасетата жената на треньора скоро щеше да разбие порцелановата кана в стената от яд, че ръцете й треперят и не може да налее кафе. Лизи без изненада откри, че собствените й ръце треперят. Грабна револвера, Аманда я видя и придоби по-уплашен вид от всякога. Като дама, която би предпочела да се намира във Филаделфия. Или в Кататония. „Твърде късно, Манда“ — помисли си Лизи.
— Лизи, той тук ли е?
— Да.
Сякаш в знак на съгласие в далечината отекна гръм.
— Лизи, откъде зна…
— Прекъснал е телефона.
— Клетъчния…
— Остана в колата. Сега идва ред на лампите. — Тя заобиколи голямото бюро от секвоя — „Наистина е голямо, върху него може да се приземи цял изтребител“ — и се озова точно срещу сестра си, може би на осем стъпки по килима с ръждивите петна от собствената й кръв.
Когато достигна Аманда, осветлението все още работеше и Лизи изпита моментно съмнение. В края на краищата не беше ли възможно следобедната буря да е счупила някой клон, който най-сетне е паднал, повличайки телефонен кабел?
„Да, но случаят не е такъв.“
Опита се да напъха револвера в ръката на Аманда. Сестра й отказа да го вземе. Оръжието падна с трясък на пода и Лизи се напрегна в очакване на експлозията и писъка — нейния или на Аманда — който щеше да последва, когато куршумът улучеше някоя от тях. Патфайндърът не произведе изстрел. Идиотското око на цевта му се взираше в далечината. Когато Лизи се наведе да го вдигне, чу как на долния етаж нещо тупна, сякаш някой се беше натъкнал на препятствие и го беше съборил. Например кашон, пълен, да речем, с бели листа.
Отново погледна сестра си, която притискаше длани към плоската си гръд. Лицето й беше пребледняло, очите й — същински черни езера на страха.
— Не мога да го държа — прошепна. — Ръцете ми… виждаш ли ги? — Тя показа наранените си длани.
— Вземи идиотския револвер! — заповяда Лизи. — Няма да ти се наложи да го застреляш.
Този път Аманда неохотно стисна гумената ръкохватка на патфайндъра:
— Обещаваш ли?
— Не — отвърна Лизи. — Не съвсем.
Хвърли поглед към стълбището към обора. В този край на „кабинета“ беше по-мрачно, по-зловещо, особено сега, когато Аманда държеше оръжието. Аманда, на която изобщо не можеше да има доверие, Аманда, която беше способна на всичко.
— Какъв е планът ти? — прошепна Аманда. В съседното помещение Стария Ханк отново пееше и Лизи разбра, че текат финалните надписи на „Последната прожекция“. Притисна пръст до устните си, давайки знак на сестра си да мълчи
(штшт, тихо сега)
и се отдръпна. Една стъпка, две стъпки, три стъпки, четири. Сега се намираше в средата на стаята, на еднакво разстояние от бюрото и вратата към нишата, където Аманда беше насочила револвера към ръждивото петно на килима. Гръмна гръм. Звучеше кънтримузика. На долния етаж — тишина.
— Едва ли е долу — прошепна Аманда.
Лизи направи още стъпка назад към грамадното бюро. Все още се чувстваше възбудена до крайност и едва сдържаше треперенето си, но логиката й подсказваше, че Аманда може би има право. Телефонът беше извън строя, но тук, във Вю, човек може да е сигурен, че няма да има телефон най-малко два пъти месечно, особено когато почне да гърми и да трещи. Онова тупване, което чу преди малко… наистина ли беше чула тупване? Или си го беше въобразила?