Хроника на птицата с пружина
- Автор: Мураками Харуки
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Культурология
Электронная книга - «Хроника на птицата с пружина». Краткое содержание книги:
Така почти неусетно гардеробът ми започна да се пълни. Бавно, но неотклонно новите костюми, сака, ризи нахлуваха в териториите, навремето принадлежали на полите и роклите на Кумико. Скоро дрешникът бе толкова претъпкан, че се видях принуден да сгъна дрехите на Кумико, да ги подредя в кашони с нафталин и да ги складирам в килера. Ако тя се върнеше, имаше да се чуди какво ли е ставало в нейно отсъствие.
Обясних надълго и нашироко на Индийско орехче за Кумико — че на всяка цена трябва да я спася и да я доведа обратно тук. Тя сложи лакти на масата, подпря брадичка върху дланта си и известно време ме гледа.
— И откъде ще спасявате Кумико? Това място има ли си име?
Затърсих из пространството думи. Тях обаче ги нямаше в пространството. Не бяха и под земята.
— Някъде далеч — отвърнах аз.
Индийско орехче се усмихна.
— Малко като във „Вълшебната флейта“. Нали помните: Моцарт. Трябва да спасят с вълшебна флейта и вълшебни звънчета принцеса, която е отвлечена в далечен замък. Обичам тази опера. Направо не помня колко пъти съм я гледала. Знам либретото дума по дума: „Аз съм ловецът на птици Папагено, прочут из цялото царство.“ Гледали ли сте?
Поклатих глава. Не я бях гледал никога.
— В операта три деца, качени на облак, отвеждат в замъка принца и ловеца на птици. Всъщност обаче се води битка между Царството на деня и Царството на нощта. Царството на нощта се опитва да отвлече отново принцесата от Царството на деня. Някъде по средата на операта героите вече не могат да кажат кой е прав, кой е отвлечен и кой не е. Накрая, разбира се, принцът получава принцесата, Папагено получава Папагена и злодеите отиват в ада. — Индийско орехче прокара пръст по ръба на чашата. — При всички положения точно сега вие нямате ловец на птици или вълшебна флейта я звънчета.
— Затова пък имам кладенец — отговорих аз.
Всеки път, когато се уморявах да говоря или не можех да продължа, защото ми липсваха думи, Индийско орехче ме оставяше да отдъхна и започваше да разказва за детството си — нейните разкази бяха много по-дълги и заплетени от моите. Освен това за разлика от мен Индийско орехче не вместваше разказите си в някаква последователност, а скачаше от тема на тема според настроенията си. Без да дава обяснение, преобръщаше реда или най-неочаквано въвеждаше нов важен персонаж, някого, за когото дотогава изобщо не беше споменавала. За да се досетя за кой период от живота й се отнася историята, трябваше да внимавам и сам да правя догадки, макар че понякога не помагаха никакви предположения. Тя разказваше и за събития, на които е била очевидка, и за неща, които никога не бе виждала.
Избили леопардите. Избили вълците. Избили мечките. Най-много време им отнел разстрелът на мечките. Дори след като били пронизани с десетки куршуми, двата огромни звяра продължили да се блъскат о прътите на клетката и да реват с капеща слюнка срещу мъжете. За разлика от тигрите, които били приели с по-голяма готовност съдбата си (или най-малкото така изглеждало), мечките явно не искали да проумеят, че ги убиват. Вероятно по тази причина минало доста време, докато се разделят с временното състояние, познато като живот. Когато накрая успели да угасят и последната искрица живот в мечките, войниците били толкова изтощени, че още малко, и да се свлекат. Лейтенантът сложил пистолета на предпазител и избърсал с кепето потта, стичаща се по челото му. В тягостната тишина, настъпила след убийството, мнозина от войниците като че ли се опитали да прикрият срама си, като се изплюли шумно на земята. Като разпръснати угарки из краката им се търкаляли гилзите. Ушите им още пищели от гърмежите на пушките. Младият войник, който след година и пет месеца щял да бъде пребит до смърт от съветския надзирател във въгледобивния рудник край Иркутск, си поел няколко път поред дълбоко въздух и извърнал очи, за да не гледа труповете на мечките. Бил погълнат от неистова битка — да спре гаденето.
Накрая не убили слоновете. Когато застанали пред тях, разбрали, че животните наистина са прекалено големи и в тяхно присъствие пушките на войниците приличат на смешни играчки. Лейтенантът помислил, помислил и решил да не закача слоновете. Щом го чули, хората му въздъхнали облекчено. Колкото и да е странно — или може би изобщо не е странно, — но и те били на същото мнение: че е много по-лесно да избиваш хора на бойното поле, отколкото зверове в клетки, макар че на бойното поле може да убият и теб.