Хроника на птицата с пружина
- Автор: Мураками Харуки
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Культурология
Электронная книга - «Хроника на птицата с пружина». Краткое содержание книги:
Между двата различни свята би трябвало да има огромна пропаст. Задължително би трябвало да има пропаст. А ветеринарят не я намирал. Светът му се струвал същият както винаги. Ала най-озадачен бил от това, че вътре в себе си не чувствал нищо.
Изведнъж си дал сметка, че е капнал от умора. Чак сега се сетил, че предната нощ почти не е мигнал. Помислил си колко прекрасно би било да намери хладната сянка на някое дърво, да се просне в нея и да поспи поне малко — да спре да мисли, да се потопи в тихия мрак на унеса. Погледнал си часовника. Трябвало да набави храна за оцелелите животни. Трябвало да прегледа и песоглавеца, който бил вдигнал висока температура. Имал да върши хиляди неща. Но преди всичко трябвало да поспи. После щял да мисли за другото.
Отишъл в близката горичка и легнал на тревата на място, където да не го забележи никой. От сянката тя била хладна и мека. Миришела на нещо, което ветеринарят помнел с умиление от детството. С приятни силно жужене по лицето му минали няколко големи манджурски скакалеца. Както лежал, лекарят запалил втора цигара и с радост видял, че ръцете му вече не треперят толкова силно. Поел дълбоко тютюневия дим и си представил как някъде китайците дерат току-що убитите животни и режат месото им. Често бил гледал как китайци вършат това и знаел, че са всичко друго, но не и недодялани. За броени мигове превръщали звяра в кожа, месо, вътрешности и кости, сякаш тези съставни части първоначално са си съществували отделно и само за кратко са били съединени. „Сигурен съм, че когато се събудя, месото вече ще е на пазара. Ето това е работа: бърза и добре свършена.“ Откъснал шепа трева и я замачкал, за да усети мекотата й. После угасил цигарата и с дълбока въздишка издухал тютюневия дим от дробовете си. Когато затворил очи, крилцата на скакалците се чували в мрака много по-силно. Сторило му се, че около него подскачат огромни скакалци с размерите на жаби.
Докато се унасял, му хрумнало, че светът може би наподобява въртяща се врата. От това къде случайно е стъпил кракът ти, зависи в коя част ще се озовеш. В една има тигри, а в друга — няма. Може би всичко е съвсем просто. И между отделните части няма логическа последователност. Тъкмо заради тази липса на логическа последователност изборът не е от голямо значение. Дали заради това лекарят не чувствал да има пропаст между единия и другия свят? Но мислите му стигнали само дотам. Той не бил в състояние да мисли по-задълбочено. Умората в тялото му била тежка и задушаваща като мокро одеяло. Не го осенили други мисли, лекарят продължил само да лежи и да вдъхва уханието на тревата, да слуша крилцата на скакалците и да усеща с кожата си плътната ципа на сянката, която го покривала.
Накрая съзнанието му потънало в дълбокия сън на следобеда.
Транспортният кораб угасил двигателите, както му било заповядано, и застинал неподвижно на повърхността на океана. Вероятността да избяга от такава бърза съвременна подводница била едно на десет хиляди. Оръдието и картечницата върху палубата на подводницата още били насочени към транспортния кораб, екипажът й бил в пълна бойна готовност. Но между двата плавателни съда царяло някакво странно спокойствие. Всички от екипажа на подводницата се били подредили на палубата и наблюдавали кораба така, сякаш им предстои да убиват. Мнозина дори не си били направили труда да пристегнат бойните каски. Онзи летен следобед почти нямало вятър и сега, когато и двата двигателя бездействали, се чувал само ленивият плисък на вълните о корпусите на двата плавателни съда. От транспортния кораб дали знак на подводницата: „Превозваме невъоръжени цивилни. Нямаме на борда нито боеприпаси, нито военни. Спасителните лодки не достигат.“ От подводницата отговорили съвсем лаконично: „Това не е наш проблем. И с евакуация, и без евакуация точно след десет минути започваме обстрел.“ Така приключила размяната на знаци между двата плавателни съда. Капитанът на транспортния кораб решил да не предава на пътниците съобщението. Защо да го прави? Някои от тях може би щели да извадят късмет и да оцелеят, но повечето щели да отидат на дъното на морето заедно с жалкото старо корито. На капитана много му се пиело едно последно питие, но бутилката с отлежало уиски, която той си пазел, била в едно от чекмеджетата в кабината му, а сега той нямал време да ходи да я взима. Свалил фуражката си и погледнал небето с надеждата, че ще стане чудо и внезапно ще се появи ескадрила японски бойни самолети. Но това не бил ден на чудеса. Капитанът бил направил всичко по силите си. Отново си помислил за уискито.