Хроника на птицата с пружина
- Автор: Мураками Харуки
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Культурология
Электронная книга - «Хроника на птицата с пружина». Краткое содержание книги:
Всички и най-вече командването на Квантунската армия знаели тази истина. Затова изтегляли основните си части в тила и така изоставяли на произвола на съдбата малките гранични гарнизони и цивилните японци, заселили се тук. Невъоръжените селяни били избивани от съветската армия, която напредвала прекалено бързо, за да взима военнопленници. Много от жените предпочитали — или били принуждавани да предпочетат — масовото самоубийство пред изнасилването. Граничните гарнизони се окопали в бетонния бункер, известен като „Крепостта на столетията“, и оказали яростна съпротива, но без подкрепата на тила били унищожени от огневата мощ на руснаците, които ги превъзхождали. Военните от генералния щаб и други офицери с високи чинове си издействали да бъдат „прехвърлени“ в новата щабквартира в Тонга недалеч от границата с Корея, а императорът на марионетната държава Пу И и семейството му си събрали набързо багажа и избягали с частен влак от столицата. Повечето войници китайци в армията на Манджоу-го, които трябвало да я защитават, дезертирали веднага щом научили за съветското нахлуване или се вдигнали на бунт и застреляли своите командири японци. Нямали намерение да жертват живота си за Япония в битка с превъзхождащите ги съветски войски.
В резултат на тези свързани помежду си събития столицата на Манджоу-го — „прекрасният“ нов столичен град Синдзин, заради който съвременната японска държава била заложила на карта доброто си име, само и само да го построи насред дивия пущинак, бил изоставен в някакъв странен политически вакуум. За да се избегнат ненужното безредие и кръвопролития, високопоставените китайски чиновници в Манджоу-го поискали Синдзин да бъде обявен за демилитаризирана зона и да се предаде без въоръжена съпротива, но Квантунската армия отхвърлила предложението.
Войниците, пратени в зоологическата градина, се били примирили със съдбата си. Смятали, че до дни ще загинат в боевете със съветската армия (макар че всъщност са щели да бъдат обезоръжени и пратени на принудителен труд във въгледобивните рудници в Сибир, където трима от тях са щели да умрат). Единственото, което можели да сторят, било да се молят смъртта им да не е от най-мъчителните. Никой не искал да бъде премазан от веригите на бавно настъпващ танк, да изгори жив в окопите, обстрелвани с огнехвъргачки, или да издъхне бавно с куршум в стомаха. По-добре да ги улучат в главата или в сърцето. Но първо трябвало да избият животните в зоологическата градина.
Трябвало да ги отровят, за да спестят малкото патрони, които им били останали. Офицерът бил дал такава заповед на младия лейтенант, натоварен със задачата, и му бил обяснил, че зоологическата градина е получила достатъчно отрова. Лейтенантът завел осем войници в пълно бойно снаряжение в зоопарка, който се намирал на двайсет минути път пеша от щабквартирата. След нахлуването на съветската армия порталът на зоологическата градина бил затворен и пред него на пост стояли двама войници с щикове върху пушките. Лейтенантът им показал заповедта и въвел своите хора вътре.
Директорът на зоологическата градина потвърдил, че му е било наредено при извънредни обстоятелства да „изтреби“ по-кръвожадните зверове, като ги отрови, но обяснил, че отровата така и не е била доставена. При тези думи лейтенантът се объркал. Бил счетоводител в щаба и докато не го вдигнали от бюрото, за да му възложат тази спешна задача, не бил командвал въоръжен отряд. Дълго бил търсил в чекмеджето пистолета, който не бил смазвал от години и за който не бил дори сигурен дали стреля.
— Бюрокрация, лейтенанте! — рекъл директорът на зоологическата градина, който бил доста години по-възрастен и го погледнал със съжаление. — Каквото и да ти трябва, все го няма.
За да изяснят нещата, директорът повикал главния ветеринарен лекар на зоопарка, който обяснил на лейтенанта, че им се намира съвсем малко отрова, която надали щяла да стигне, за да умъртвят и кон. Ветеринарят бил снажен красив мъж към четирийсетте със синкавочерен белег върху дясната буза с размерите и формата на длан на новородено. Лейтенантът решил, че сигурно е родилно петно.