Хроника на птицата с пружина
- Автор: Мураками Харуки
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Культурология
Электронная книга - «Хроника на птицата с пружина». Краткое содержание книги:
Точно когато изтичали десетте минути, на палубата на подводницата започнала странна суетня. Офицерите, строени на бойната рубка, започнали да си говорят бързо, един от тях слязъл на главната палуба при екипажа и изкрещял някаква заповед. Откъдето минел, мъжете по бойните гнезда започвали да се суетят. Един от моряците поклатил глава и ударил с пестник по дулото на оръдието. Друг си свалил шлема и погледнал към небето. С действията си мъжете можело да изразяват и гняв, и радост, и разочарование, и вълнение. Пътниците на транспортния кораб не разбирали какво точно става и какво ще последва. Подобно на публика, наблюдаваща пантомима, за която не е получила програма (но която съдържа много важно послание), те затаили дъх и не откъсвали очи от всяко движение на моряците с надеждата да доловят някакъв дребен намек и смисъл. Накрая вълните на смут сред моряците стихнали и в отговор на заповед, която дошла от мостика, снарядите при оръдието бързо били преместени. Мъжете завъртели манивелите и обърнали дулото на оръдието така, че то пак да сочи не към транспортния кораб, а право напред, сетне затъкнали ужасното му черно гърло. Боеприпасите били прибрани под палубата и членовете на екипажа се втурнали към люковете. За разлика от преди сега вършели всичко бързо, без да протакат. Не си бъбрели и си пестели движенията.
Двигателите на подводницата заработили с уверено боботене и почти в същия миг сирената изсвирила и дала сигнал: „Всички долу!“ Подводницата потеглила напред и след миг се потопила сред огромно бяло петно пяна, сякаш едвам била дочакала мъжете да слязат долу и да затворят люковете. Морската вода обгърнала дългата тясна палуба от единия чак до другия край, оръдието изчезнало под повърхността, бойната вишка се плъзнала надолу, прорязвайки тъмносинята вода, и накрая антената и перископът също изчезнали от поглед, сякаш за да заличат от въздуха всяко доказателство, че са били там. Повърхността се надиплила от вълнички, но скоро и те утихнали, оставяйки само странно спокойното следобедно море.
Дори след като подводницата се гмурнала под повърхността също толкова внезапно, както се била появила, пътниците продължили да стоят като заковани на палубата и да гледат водната шир. Никой не смеел и да се прокашля. Капитанът си възвърнал самообладанието и дал заповед на щурмана, който я предал в котелното, и накрая след дълъг пристъп от скърцане допотопният двигател запалил като заспало куче, което господарят е ритнал.
Всички от екипажа на транспортния кораб били затаили дъх и чакали нападение с торпеда. Американците вероятно били променили плана си и били решили, че е по-бързо и лесно да потопят кораба с торпедо, отколкото с обстрел с оръдието, който щял да отнеме много време. Корабът започнал да криволичи на зигзаг, а капитанът и щурманът се заели да оглеждат повърхността на океана с биноклите в търсене на смъртоносната бяла диря на торпедото. Но торпедо нямало. Двайсет минути след като подводницата била изчезнала под вълните, хората най-сетне започнали да се отърсват от смъртоносната заплаха. В началото почти не вярвали, но малко по малко се убедили, че е вярно: били на ръба на смъртта, но се отървали на косъм. Дори капитанът нямал представа защо американците са се отказали толкова внезапно от нападението. Какво ли ги е накарало да си сменят плановете? (Едва след време щяло да се разбере, че броени мигове преди нападението от щабквартирата са се получили нареждания всички бойни действия да бъдат прекратени, освен ако врагът пръв не нападне. Правителството на Япония било пратило на съюзниците телеграма, че е готово да приеме Потсдамската декларация и да капитулира безусловно.) След като се отърсили от непосилното напрежение, доста от пътниците на палубата се разридали, повечето обаче не можели нито да се смеят, нито да плачат. Часове — а в някои случаи — и дни наред те били напълно втрещени, а шиповете на дългия кошмар ги пронизвали безпощадно в белите дробове, сърцето, гръбнака, мозъка, утробата.
Докато се разигравало всичко това, невръстната Индийско орехче спяла непробудно в ръцете на майка си. Не помръднала цели двайсет часа, сякаш била изпаднала в безсъзнание. Майка й крещяла и я шляпала по бузите. Момиченцето сякаш се било спуснало на дъното на морето. Дишало все по-бавно, пулсът му почти не се усещал. Но когато корабът пристигнал в Сасебо, то най-неочаквано се събудило, сякаш някаква мощна сила го била изтеглила обратно в този свят. Така Индийско орехче не видяла с очите си събитията около осуетеното нападение и изчезването на американската подводница. Научила всичко много по-късно от майка си.