Хроника на птицата с пружина

— Птица, която навива пружина ли? — попитах аз и вдигнах очи от храната.

— Каква птица, която навива пружина? — повтори съвсем точно Индийско орехче и сви леко устни. — Не разбирам. За какво говорите?

— Нали току-що споменахте за някаква птица, която навивала пружина?

Жената поклати бавно глава.

— Хм. Не помня. Но не мисля, че съм казвала нещо за птици.

— Значи сте родена в Манджурия? — полюбопитствах аз.

Тя отново поклати глава.

— Родена съм в Йокохама. Майка ми и баща ми са ме завели в Манджурия, когато съм била на три години. Баща ми преподавал във ветеринарно училище, но когато от градската управа на Синдзин поискали от Япония да пратят човек за главен ветеринарен лекар на новата зоологическа градина, която смятали да построят, той изявил желание да заеме длъжността. Майка ми не желаела да се разделя с уредения живот, който водели в Япония, и да заминава на другия край на света, но баща ми настоял. Вероятно е искал да се пробва, да се заеме с нещо по-голямо далеч от Япония. Аз бях съвсем малка, за мен беше все едно къде сме, но наистина ми харесваше да живеем в зоологическата градина. Беше прекрасно. Баща ми винаги миришеше на животните. Миризмите на различните зверове се смесваха в една, всеки ден различна, сякаш променяш съставките на парфюм. Когато татко се прибираше от работа, се качвах на коленете му и му казвах да не мърда, докато не го подуша. После обаче войната тръгна на зле, ние бяхме в опасност и баща ми реши да ни върне с мама в Япония, докато не е станало късно. Заминахме с много други хора, в Синдзин се качихме на влака за Корея, където ни чакаше специален кораб. Татко остана в Синдзин. За последен път го видях, когато стоеше на гарата и ни махаше. Надникнах от прозореца и загледах как той се смалява все повече и повече, докато не се сля с навалицата по перона. Никой не знае какво е станало след това с него. Според мен руснаците са го пленили и както мнозина други, са пратили и него на принудителен труд в Сибир, където той е умрял. Вероятно е погребан в студената пустош дори без надгробна плоча. И досега помня най-подробно всичко в зоологическата градина в Синдзин. Представям си всяка алея, всяко животно. Живеехме в къщата на главния ветеринар вътре в самия зоопарк. Всички работници ме познаваха и ме пускаха да ходя където си искам дори по празници, когато беше затворено. — Индийско орехче затвори очи, за да възстанови спомена в съзнанието си. Без да продумвам, зачаках тя да продължи разказа си. — Все пак не съм сигурна, че зоологическата градина наистина е била каквато я помня. Как да се изразя? Понякога ми се струва, че споменът е прекалено ярък. А когато започнат да ми хрумват такива мисли, колкото повече си мисля за това, толкова по-малко мога да определя кое в тази яркост е истина и кое е плод на въображението ми. Имам чувството, че се лутам в лабиринт. Случвало ли ви се е?