Хроника на птицата с пружина
- Автор: Мураками Харуки
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Культурология
Электронная книга - «Хроника на птицата с пружина». Краткое содержание книги:
Най-после, в десет и нещо сутринта на шестнайсети август, ден след несъстоялото се нападение, товарният кораб докретал в пристанището на Сасебо. Над него тегнела зловеща тишина, никой не излязъл да посрещне кораба. Дори в противовъздушната база в началото на залива нямало признаци на живот. Лятното слънце прежуряло жестоко и безмилостно. Целият свят сякаш се бил вцепенил и някои на борда изпитали чувството, че случайно са се озовали в царството на мъртвите. След годините, прекарани в чужбина, били в състояние само да гледат безмълвно земите на своите предци. На петнайсети август по обяд радиото било излъчило изявлението, с което императорът обявявал края на войната. Шест дни преди това съседният град Нагасаки бил изпепелен от една-единствена атомна бомба. Призрачната империя Манджоу-го била изчезнала, за да остане безвъзвратно в историята. И неволно хванат в погрешна част на въртящата се врата, ветеринарният лекар с петното на бузата щял да сподели съдбата на Манджоу-го.
10.
И така, следващата задача
„Здравей отново, Господин Птицата с пружината.
Помисли ли къде съм и какво правя, както те помолих в края на последното си писмо? Досети ли се нещо?
Добре де, приемам, че не си успял да се досетиш нищо, което, убедена съм, си е точно така.
Затова дай да приключваме с това. Ще ти кажа още от самото начало.
Работя в… как ли да се изразя, в нещо като фабрика. Голяма фабрика. Намира се в един провинциален град, по-точно в планината в предградията на един провинциален град на Японско море. Но не се заблуждавай от думата «фабрика». Не е това, което си мислиш: едно от ония мъжкарски места, пълни с големи стържещи машини, последна дума на техниката, с движещи се конвейери и пушек, който нализа от комините. Да, голяма е, но е разположена върху огромно пространство и вътре е тихо и светло. Изобщо не бълва пушек. И през ум не ми е минавало, че някъде по света има такива големи фабрики. Единствената друга фабрика, която съм виждала, е фабриката за карамел, където ни водиха в началното училище, и единственото, което помня, е, че вътре беше много шумно и тясно и хората превиваха гръб с мрачни лица. И така, винаги съм свързвала «фабриката» с картинката, която ще видиш в учебниците, под урока за промишлената революция.
Тук работят почти само момичета. Наблизо има отделна сграда, лаборатория за развойна дейност, там работят мъже с бели престилки и много вглъбени лица, но като съотношение те са много малко. Останалите сме само момичета под двайсетте, има и по-големи, и може би седемдесет на сто живеем в общежитие. Наистина е страшно неприятно всеки ден да пътуваш до фабриката с автобус или кола, а общежитията се ядват. Сградите са нови, всички стаи са единични, храната е вкусна и те оставят да си избираш, имаш си баня и тоалетна и нощувката и храната не са скъпи. Има плувен басейн с вода, която се затопля, и библиотека, можеш да се включваш в чаени церемонии и в икебана — ако искаш де, а аз не искам, — имат и няколко спортни отбора и много от момичетата, които в началото всеки ден идваха от къщи и вечерта си ходеха, накрая също се пренесоха да живеят в общежитието. В края на седмицата всички се прибират по домовете си, за да обядват със семействата си, да ходят на кино и срещи с гаджетата и така нататък, така че в събота мястото се превръща в пустиня. Малко са такива като мен, които няма къде да отидат и в почивните дни остават тук. Но както вече ти казах, ми е приятно да усещам мястото такова голямо и празно. Мога цял ден да си чета и да слушам високо музика, да се разхождам в планината или както сега, да седя на бюрото и да ти пиша на теб, Господин Птицата с пружината.
Момичетата, които работят тук, са все местни, тоест дъщери на селяни. Е, сигурно не всички до последната, но повечето са щастливи, здрави, оптимистично настроени, работливи. В този район няма големи предприятия, така че навремето веднага след училище момичетата са отивали да търсят работа в големите градове. Тукашните момчета не са имали за кого да се женят, което само е задълбочавало демографския проблем. После обаче градската управа се усетила какво да направи, предложила на предприемачите големи парцели като този и сега на момичетата не им се налага да си търсят препитанието другаде. Мисля, че идеята е била страхотна. Виж аз откъде чак съм се вдигнала, за да дойда тук. Та сега, като завършат училище (или като мен го напуснат), местните момичета се хващат на работа във фабриката, пестят от заплатата и като им дойде времето, се омъжват, напускат работа, раждат две-три деца, стават дебели като моржове и всички започват да си приличат. Е, има и такива, които и след като се омъжат, остават да работят тук, но повечето напускат.