Хроника на птицата с пружина
- Автор: Мураками Харуки
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Культурология
Электронная книга - «Хроника на птицата с пружина». Краткое содержание книги:
От кабинета на директора на зоопарка лейтенантът позвънил по телефона в щабквартирата на Квантунската армия, за да получи нови указания, но от няколко дни, откакто съветската армия била минала границата, в щабквартирата царяло пълно объркване и повечето висши офицери били изчезнали. Малкото, които били останали, били затънали в работа — горели на двора купища важни документи или извеждали частите в покрайнините на града, за да копаят противотанкови траншеи. Майора, който бил дал на лейтенанта заповедта, го нямало никъде. Сега лейтенантът не знаел откъде да намерят нужната отрова. Кой ли в Квантунската армия отговарял за отровите? Запитването му било прехвърляно от офицер на офицер, докато по телефона не се обадил някакъв полковник от медицинската част, който се разкрещял на лейтенанта:
— Ах, ти, глупак с глупак! Цялата държава отива на кино, а той, моля ви се, седнал да ме пита за някаква пиклива зоологическа градина! На кой му пука!
Наистина, на кой, помислил лейтенантът. На него със сигурност му било все тая. С отчаян поглед прекъснал връзката и се отказал да търси отрова. Сега имал две възможности. Да забрави, че трябва да избие животните, и да изведе хората си оттук, или да изпълнят задачата със стрелба. И в двата случая щял да наруши заповедта, която бил получил, накрая обаче все пак решил да застреля зверовете. След време сигурно щели да му натякват, че е прахосал безценни боеприпаси, но поне е щял да изпълни задачата да „умъртви“ по-опасните животни. Ако, от друга страна, не ги избиел, можело да го изправят пред военен съд, задето не е изпълнил заповедта. Лейтенантът се съмнявал, че на този късен етап от войната изобщо има военен съд, но в края на краищата заповедите си били заповеди. Докато армията съществувала, те трябвало да се изпълняват.
„Ако беше възможно, лично аз предпочитам да не изтребвам животните“, рекъл си лейтенантът. Но храната в зоологическата храна била на привършване и повечето зверове (особено големите) вече страдали от хроничен глад. Положението щяло само да се влошава, а не да се подобрява. Може би за животните дори било по-добре да им теглят куршума — бърза чиста смърт. А наистина щяло да бъде истинско бедствие, ако прегладнелите зверове избягат и плъзнат по улиците на града, докато из тях се водят ожесточени сражения или има бомбардировки.
Директорът връчил на лейтенанта списъка на животните, подлежащи на „спешно умъртвяване“, който му били възложили да състави, и карта на зоологическата градина. Ветеринарният лекар с белега на бузата и двама общи работници китайци трябвало да придружат стрелковия отряд. Лейтенантът погледнал списъка и с облекчение видял, че е по-къс, отколкото той бил очаквал. Но сред животните, нарочени за „умъртвяване“, имало и два индийски слона. „Слонове ли? — помислил свъсен той. — Как, дявол го взел, ще умъртвим слоновете?“
Според плана на зоопарка първите зверове, които трябвало да се убият, били тигрите. При всички положения слоновете щели да бъдат оставени за накрая. На табелката върху клетката на тигрите се обяснявало, че двойката е заловена в Манджурия, в планината Голям Хинган. Лейтенантът определил по четирима души на тигър и им казал да се целят в сърцето — за него самия било пълна загадка къде точно се намира то. Е, поне един куршум щял да улучи целта. Когато осмината души дръпнали едновременно предпазителите на старите пушки, зловещото сухо тракане променило цялата обстановка наоколо. От звука тигрите настръхнали. Погледнали на кръв през металните пръти войниците и надали оглушителен рев. За всеки случай лейтенантът извадил автоматичния си пистолет и също дръпнал предпазителя. Прокашлял се, за да се поуспокои. „Какво толкова — опитал се да си внуши той. — Всички вършат непрекъснато такива неща.“
Войниците приклекнали, прицелили се внимателно и по заповед на лейтенанта натиснали спусъците. От отката раменете им се разтресли и за миг съзнанието им се изпразнило, сякаш отлетяло нанякъде. Тътенът на едновременните изстрели отекнал из безлюдната зоологическа градина, отразил се от сградите, от стените, разцепил горичките, прехвърлил се през водните пространства, пронизал като далечна гръмотевица в сърцето всички, които го чули. Животните затаили дъх. Дори цикадите престанали да пищят. Дълго след като ехото от стрелбата заглъхнало в далечината, не се чувало нищо. Сякаш ударени с огромна тояга от невидим великан, тигрите отскочили за миг във въздуха и се приземили на пода в клетката със страшен грохот, после се замятали в предсмъртна агония и от гърлата им рукнала кръв. Войниците не успели да ги довършат от първия път. Отърсили се от вцепенението, отново заредили и се прицелили.