Престолът от драконова кост
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-524-X
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Престолът от драконова кост». Краткое содержание книги:
Тад Уилямс пресъздава реалистично расите и нациите на един изпълнен с легенди, неведоми сили и предразсъдци свят. Екзотичните светове на еркинландци, римъри, сити, набанци и хернистирци ще очароват любителите на фентъзи-приключенията. „Престолът от драконова кост“ доставя върховна наслада.
Първа книга
Престолът от драконова кост
Разпалена от мрачните стихии на вълшебствата война заплашва да опустоши миролюбивия Остен Ард, тъй като Престър Джон, който е съсякъл страховития дракон Шукрай, е на смъртно ложе. След смъртта му древното зло отново ще се развихри, тъй като кралят на бурите, безсмъртният владетел на зловещите сили, иска да възстанови загубените си владения, сключвайки договор с едни от хората, в чиито вени тече кралска кръв. Под въздействието на проклятието, което събужда ревността и омразата им, двама братя принцове ще се възправят един срещу друг, изпепелявайки собствената си земя.
— Разказах на Гелое за нашите премеждия, Саймън — тихо каза Бинабик. — Не е тайна, че нямам обяснение за тях.
Гелое се намръщи и придърпа робата по-плътно към тялото си.
— И аз нямам какво да прибавя… засега. Сега обаче ми е ясно, че знаменията на времето, които видях дори аз, тук на моето изолирано езеро — гъските, летящи на север, които трябваше да изкрякат над главата ми две седмици по-рано, всичките неща през този странен сезон, които ме карат да се замислям — тя събра дланите си сякаш за молитва, — са истински. И промяната, която предвещават, е също истинска. Ужасяващо истинска. — Тя тежко отпусна ръце в скута си и се вторачи в тях.
— Бинабик е прав — каза тя накрая. До нея тролът загрижено поклати глава, но на Саймън му се стори, че видя искрици на задоволство в очите на малкия мъж, сякаш му бяха направили голям комплимент. — Това е нещо много повече от просто борба между един крал и брат му — продължи тя. — Враждите между кралете могат да опустошат земята, да изкоренят дърветата и да обагрят полетата в кръв — един пън изпращя сред рой от искри и Саймън подскочи стреснато, — ала войните между хората не докарват черни облаци от север и не връщат гладните мечки в бърлогите им през месец мая.
Гелое се изправи, протегна се и широките ръкави на робата й се разпериха като крилете на птица.
— Утре ще се опитам да ви дам някакви отговори. Сега всички трябва да поспим, докато можем, защото треската на детето през нощта ще се усили.
Тя отиде до отсрещната стена и започна да нарежда малките гърненца на полицата. Саймън просна наметалото си близо до огнището.
— Може би не трябва да спиш толкова близо до огъня — предупреди го Бинабик. — Някоя случайна искра може да те подпали.
Саймън внимателно го изгледа, но тролът с нищо не показваше, че се шегува. Той издърпа наметалото си две-три стъпки назад и легна, като нави качулката за възглавница, после внимателно се загърна с краищата му. Бинабик се отдалечи към ъгъла и след като се повъртя малко, се намести удобно и той.
Песента на щурците беше утихнала. Саймън гледаше сенките, които играеха в гредите на тавана, и се вслушваше в тихото свистене на вятъра отвън.
Нямаше горящи факли, нито огън — през високите прозорци проникваше единствено мътнобялата светлина на луната и осветяваше с хладния си блясък претъпканата стая. Саймън се взираше в загадъчните силуети, пръснати по масите, и масивните безлични книги, натрупани на разкривени купове, издигащи се от пода като надгробни плочи в гробище. Очите му се спряха на една книга, която лежеше отворена и блестеше в бяло, като дърво с обелена кора. В средата на отворената страница имаше познато лице, мъж с горящ поглед, чиято глава бе увенчана с разклонените рога на елен.
Саймън огледа стаята и отново спря поглед върху книгата. Беше в жилището на Моргенес, разбира се. Разбира се! Къде си беше помислил, че е?
Осъзна това, докато силуетите приемаха познатите очертания на лавиците на доктора, на неговите шишета и колби. Откъм вратата долетя предпазлив стържещ звук, който го стресна. Диагоналните ивици лунна светлина правеха стената да изглежда неестествено наклонена. Стърженето се повтори.
— Саймън?
Гласът беше много тих, сякаш не искаше да го чуят, но Саймън веднага го позна.
— Докторе?! — Той скочи на крака и с няколко крачки се озова до вратата. Защо старецът чукаше? И какво бе правил, че се връщаше толкова късно? Сигурно е бил на някакво тайнствено пътешествие и си е забравил ключа — това беше, разбира се! За щастие Саймън беше тук, та да му отвори.
Той се зае с ключалката.
— Какво сте правили, доктор Моргенес? — прошепна той. — Чакам ви от толкова време!
Отговор не дойде.
Още докато издърпваше резето от скобата, той бе обзет от внезапно безпокойство. Спря, след като почти бе отключил вратата, и се изправи на пръсти, за да погледне през една пролука в дъските.
— Докторе?
Във вътрешния коридор, осветен от синята светлина на лампите, стоеше старец с наметало и качулка. Лицето му бе в сянка, ала Саймън не можеше да сбърка опърпаното му наметало, крехката фигура и белите кичури, които се подаваха изпод качулката, синеещи на светлината на лампите. Защо не отговаряше? Да не би да беше ранен?
— Добре ли сте? — попита Саймън и отвори вратата навътре. Малката прегърбена фигура не помръдна. — Къде сте били? Какво открихте? — Стори му се, че докторът казва нещо, и той се наведе напред.