Владетелят на кулата
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-655-4
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Владетелят на кулата». Краткое содержание книги:
Вейлин Ал Сорна, воин от Шестия орден, е наричан още Мрачния меч и Убиеца на Надеждата. Той е най-великият воин на своето време и свидетел на най-страшното поражение, понесено от неговия народ. Мечтата на крал Янус за разширяване на Обединеното кралство се е удавила в кръвта на храбри мъже, сражавали се за кауза, родена от една лъжа. Вейлин се прибира у дома с натежало сърце и с твърдото намерение повече да не убива. Благодарният наследник на крал Янус го издига до владетел на кулата на Северните предели — място, където Вейлин да намери мир далеч от интригите на столицата.
Ала онези, които притежават дарбата на кръвната песен, не са обречени на спокоен живот. Мнозина са загинали във войните на крал Янус, ала и мнозина са оцелели, и сега Вейлин е мишена не само за търсещите отмъщение, а и за онези, които знаят на какво е способен.
Той се залюля напред-назад, прегърнал колене те си, и изведнъж ѝ се стори много млад.
— Не — прошепна Фермин.
— Каза, че си се грижил за нея. Затова си се хванал с кражбите, нали? Заради нея. Не искаш ли да знаеш дали е жива?
— Как изобщо можем да разберем какво е станало с хората в града? Откъде да знаем дали всички не са били поробени?
— Аз го знам. Мисля, че и ти го знаеш.
— Когато градската стража ме залови, тя подкупи управителя на затвора да ме хранят добре. Напоследък кралят позволяваше известни удобства в занданите, стига да си платиш. — Той затвори очи и притисна колене към гърдите си. — Тя е мъртва. Знам го.
— Сигурен ли си? Напълно? Защото аз съм сигурна, че в Кралството все още има свободни хора, които се борят, докато ние тук се помайваме.
Той отвори очи и Лирна видя сълзите в тях.
— Не си курва — дрезгаво каза той. — Курвите не говорят като теб.
— Помогни ни. Ще превземем кораба и ще поемем обратно към Кралството. Ще ти помогна да я намериш, давам ти дума.
Той изскърца със зъби и издиша шумно.
— Винаги съм използвал невестулки — каза след малко. — Плъховете не стават за тази работа, за кражби. Ще ми трябва време. Трябва да укрепя връзката добре, защото задачата е сложна.
— Колко време?
— Най-малко три дни.
„Три дни.“ Неприятно забавяне, но Волария още беше далеч, а и още три дни добра храна щяха да са им от полза, когато моментът настъпеше. Тя кимна.
— Благодаря ти.
Той се усмихна малко криво.
— Дано сред тукашната сбирщина има моряци, иначе като нищо ще се загубим в този безкраен океан.
Плъхът пусна плодчето пред Фермин, клекна и го погледна в очите, мустачките му потрепваха. Фермин му се усмихна с обич, примигна и плъхът притича към сенките. След няколко секунди се появи отново и остави още едно плодче при растящата купчина в краката на Фермин.
— Не ми харесва това — прошепна Илтис. Лицето му беше в сянка, но Лирна знаеше, че е изопнато от подозрение. — Да използваш Мрачното е отрицание на Вярата.
Лирна се изкуши да отбележи, че в оригиналните свещени текстове не се споменава нищо за Мрачното и че свързаните с него забрани се появяват за пръв път в кралските закони след епидемията от Червена ръка. Но Илтис не ѝ приличаше на човек, с когото има смисъл да спориш.
— Нямаме избор — прошепна тя. — Това е единственият начин да се доберем до ключа.
— Права е — каза престъпникът с белезите по лицето. — Лично аз съм готов да подаря душата си и на кумбраелския бог, стига да се измъкна от тази гадост.
Илтис изсумтя и се изгърби, изпълнен с гняв.
— Слабите във Вярата лесно посягат към ереста. Аз никога не съм изпитвал колебание.
— Ако не вземем ключа, ще имаш години на робия, в които да подложиш на тест безценната си Вяра — отвърна престъпникът и Илтис изръмжа.
— Така с нищо не помагаш — каза му Лирна.
Илтис изскърца със зъби и облегна гръб на стената, потънал отново в сенките.
— Наясно си със своята роля в това, нали? — обърна се Лирна към престъпника.
Той кимна.
— Отивам при руля и убивам кормчията. Трима от най-силните мъже ще са с мен.
— Добре. — Лирна се обърна към Илтис. — Братко?
— Махнем ли оковите, чакаме пазачите да слязат за вечерната инспекция. Удушаваме ги с веригите и им вземаме оръжията. Вземам петима мъже с мен и убиваме другите, които са на палубата. Каютата на надзирателя е при кърмата, тази на господаря е до неговата. Първо убиваме надзирателя, после господаря.
— Аз ще поведа останалите срещу екипажа — каза Лирна. — Ще се опитаме да ги подгоним към парапета ляво на борд и да ги задържим там. Ще ни трябва помощта ви да ги довършим, така че не се бавете излишно.
— Голям късмет ще е, ако и половината от нас са живи, когато приключим с това — каза престъпникът.
„Голям късмет ще е, ако оцелее и една четвърт“ — поправи го наум Лирна.
— Знам. А другите? Те знаят ли?
— Знаят. — Той преглътна и събра сили за усмивка. — По-добре свободен труп, отколкото жив роб, а?
На следващата вечер Фермин каза, че плъхът е готов. Животинката вече бе напълно под контрола му, дори седеше кротко в шепите му и гледаше право пред себе си с неестествена неподвижност.
— Умен е — каза Фермин. — Е, не колкото невестулка, но достатъчно за задачата, която трябва да изпълни.
Нова вълна от болка заля скалпа на Лирна и тя се намръщи. Болката се бе променила през последните два дни, ставаше по-силна на определени места, без съмнение там, където пламъците бяха обгорили плътта ѝ най-дълбоко. Към болката се добавяше и гадене. Лонаките имаха дума за това — „аракин“. Слабостта преди битка.