Фурията на Академа
- Автор: Батчер Джим
- Серия: Codex Alera #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 9786191502417
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Фурията на Академа». Краткое содержание книги:
– Това е само една от възможностите, Бърнард – каза Амара. – Исана е много способна. Сирай е изключително изобретателна. Не можем да сме сигурни в това.
Дорога се приближи и застана до тях. Той погледна към взетите с присвити очи и каза тихо:
– Те правят копия.
Бърнард кимна мрачно.
В очите на Дорога проблесна гняв.
– Значи, краят е близо. Уокър няма да се скрие в пещерата и да им позволи да го надупчат до смърт, а аз няма да го оставя сам.
– Те ще те убият – рече тихо Амара.
Дорога сви рамене.
– Така постъпват враговете. Ще отидем при тях. Да видим колцина ще успеем да вземем с нас. – Той вдигна глава и погледна към облаците. – Ще ми се да не валеше.
– Защо? – попита Амара.
– Когато загина, бих искал Единственият да ме гледа. – Той поклати глава. – Бърнард, искам един щит, за да мога да занеса вода на Уокър.
– Разбира се – каза Бърнард. – Кажи на Джиралди.
– Благодаря.
Дорога ги остави сами. Навън прогърмя. Дъждът шумолеше.
– Едва ли ще съберем хора за три групи – каза Амара.
– Знам.
– Мъжете ще се изморяват по-бързо. Ще имат по-малко време за възстановяване и почивка.
– Да – отвърна той.
– Колко стрели успяха да съберат рицарите Тера?
– По две за всеки – отвърна той.
Амара кимна.
– Без Уокър и Дорога няма да успеем да ги задържим.
– Знам – каза Бърнард. – Затова реших, че трябва да го направя.
Амара поклати глава.
– Какво да направиш?
– Аз доведох тези мъже тук, Амара. Те са моя отговорност. – Той погледна навън. – Ако ще трябва да умираме... Не искам да е напразно. Поне това им дължа. Освен това дължа твърде много на Дорога, за да го оставя да отиде сам.
Амара се сепна и го погледна.
– Искаш да кажеш...
– Царицата – отвърна тихо Бърнард. – Ако царицата оцелее, няма да има значение колко взети сме убили. Тя ще може да изгради ново гнездо. Трябва да ѝ попречим. На всяка цена.
Амара затвори очи.
– Искаш да кажеш да отидем при тях.
– Да – каза Бърнард. – Дорога и Уокър и без това отиват. Аз ще тръгна с тях, заедно с всеки човек, който може да ходи, да държи оръжие и има желание да го направи. Ще намерим царицата и ще я убием.
– Извън пещерата няма да издържим дълго.
Бърнард се усмихна сурово.
– Не съм убеден, че това е нещо лошо.
Тя се намръщи и погледна настрани.
– Ще ни бъде трудно да си пробием път сред тях, без да разполагаме с рицари Тера.
– Уокър ще се справи – каза Бърнард.
– Дали ще успеем да я намерим, преди да ни убият?
– Сигурно не – призна Бърнард. – Пронизах шията на това нещо със стрела и успях само да го уплаша. Видях и ти какви удари му нанасяше. – Той поклати глава. – Тя се движи твърде бързо. И когато наоколо има толкова много взети, едва ли ще ни остане време да нанесем смъртоносния удар. Но нямаме друг избор. Ако не убием царицата, значи, напразно сме дали толкова много жертви.
Амара преглътна и кимна.
– Аз... мисля, че си прав. Кога?
– Ще оставя хората да си отдъхнат още малко – отвърна Бърнард. – След това ще събера доброволци. – Той се пресегна към нея и я стисна за ръката. – Няма нужда да идваш с мен.
Тя отвърна на ръкостискането му и очите ѝ се напълниха със сълзи.
– Разбира се, че ще дойда – каза тихо тя. – Няма да те оставя, милорд съпруже.
– Бих могъл да ти заповядам да останеш – каза тихо той.
– Няма да те оставя. Колкото и глупаво да постъпваш.
Той ѝ се усмихна и я притегли към себе си. Тя се сгуши за миг в прегръдките му, затвори очи и вдъхна мириса му. Минаха няколко секунди. После Бърнард каза:
– Време е. Веднага се връщам.
Навън се сипеха гръмотевици и дъжд, главата и бузата я боляха ужасно. Тя се страхуваше, макар да бе толкова изморена, че страхът едва ли имаше някакво значение. Бърнард говореше тихо на легионерите.
Амара застана обърната към хълма, към неумолимия им враг, който възнамеряваше да ги разкъса на парчета, и се приготви да се изправи срещу него.
Глава 47
Най-близкият каним протегна ръка, сграбчи туниката на Тави и го притегли към муцуната си. Подуши го веднъж, втори път; от зъбите му капеха лиги и кръв.
И после канимът просто го пусна.
Остави го и влезе в стаята.
Другарите му го последваха.
Тави гледаше с недоумение канимите, които напълно изгубиха интерес към него. Той стисна зъби и се затича напред. Мушна се между двама от огромните вълци воини и се озова обратно в караулното, където Майлс продължаваше да се бие с увитото в наметало същество, царицата на вордите. От левия му лакът се стичаше кръв, но лицето му бе спокойно и лишено от всякакви емоции. Схватката му с царицата представляваше непрекъснат сблъсък на изящество и фехтовално майсторство с първичната сила и бързина.