Ключът на Лъжеца
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Войната на Червената кралица #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ключът на Лъжеца». Краткое содержание книги:
— Кое огледало? — Бяха поне десет и това ми се струваше нелепо. — И с какво? — Зърнах отново синята роба, мимолетно отражение, първо тук, после там, и очи, очи в сенчестата безпределност зад стъклото, които се виждаха само като блещукане, но наблюдаваха.
— Бързо! — изпъшка Кара.
Едрис беше измъкнал ножа си; държеше го непохватно заради голямата дупка, която бях пробил в гръдния му мускул.
Хвърлих се напред, все още стискан за туниката от мъртвата ръка на Тутугу, докопах счупената кана на пода и се завъртях да я метна към първото огледало, което бях видял. Сега там висяха поне шест, скупчени нагъсто. Отраженията в тях не показваха нищо от килията — вместо това разкриваха някакво друго тъмно място, където горяха свещи, сякаш всяко огледало беше мъничък прозорец към стаята отвъд. Полувидимите очи ме намериха, съсредоточиха се върху мен, отнеха силата на ръката ми, замъглиха ума ми със синева по-дълбока от морето, по-ярка от небето. Въпреки всичко метнах каната на сляпо, наслуки. Разнеслият се трясък на счупено стъкло бе толкова силен, че щеше да ме събори, ако вече не стоях на колене. Вдигнах ръце, очаквайки да бъда засипан с град от стъкло. Но не стана нищо.
Огледах се и видях Кара в средата на килията. Все още изглеждаше замаяна.
Едрис излезе със залитане през вратата.
— Хенан е отвън! — викнах на Кара, но още докато го изричах, осъзнах, че току-що съм напомнил за това и на некроманта. Без да чака, Кара се втурна след него — много благородно от нейна страна, като се има предвид, че последното, което бе направило момчето за нея, беше да я цапардоса по тила с чорап, пълен с флорини.
Излизането ѝ ме остави сам, на колене, затънал в собственото си нещастие, с оголен корем и туника, набрана под мишниците, стискана все още от мъртвата твар, вързана за масата. Огледах се диво за черния ключ на Локи, изгубен сред мръсотията на потъналия в дълбоки сенки под. Благодарение на късмет, зорки очи или някакъв фокус на самия ключ го видях, изкусително близо, но все пак извън обсега ми. Напрегнах сили и протегнах ръка, докато ставите ми щяха да изскочат, и зашавах с пръсти, сякаш това би ми помогнало да преодолея петнайсетте сантиметра разстояние.
— Пусни ме, проклет да си!
Може да беше съвпадение, но в момента, щом отправих искането си, нещо поддаде и аз политнах напред, като едва не забих счупения си нос в плочите. Станах с ключа в ръка и го скрих в колана си точно преди Кара да се върне със залитащия Хенан.
— Едрис? — попитах.
— Измъкна се — каза тя. — Но двама механични войници се бият два етажа по-надолу. Той не изглеждаше достатъчно бърз да мине покрай тях. — Сви рамене.
— Ти не би ли трябвало да го преследваш? Баба ти май искаше да си пие чашката преди лягане от черепа му?
Тя се усмихна криво.
— Това си го измислих.
Бутна Хенан да седне до стената.
— Не мърдай оттук. — И отиде при масата. Докато стигне дотам, успях да се изправя. Тя разпери ръка над лицето на Тутугу и той се помъчи да я ухапе.
— Недей…
Тя завъртя рязко глава към мен.
— Недей какво?
— Ами… — Не бях сигурен. Знаех само, че той ми беше приятел, а аз не бях успял да го спася. — Ти си заклета в мрака! — Най-доброто обвинение, което можех да намеря.
— Всички сме заклети в нещо. — Тя посегна внимателно и опря пръст в челото на Тутугу. Трупът му омекна и когато тя дръпна пръста си, видях на челото му една от малките ѝ железни пластинки с руни. — Сега вече не могат да го използват. — Изправи се с блеснали очи. — Тутугу беше добър човек. Заслужаваше нещо по-хубаво.
— Ще отиде ли във Валхала? — попита Хенан, все още приклекнал на пода. Изглеждаше така, сякаш главата му още не се е избистрила от сблъсъка със стената.
Сведох поглед към обезобразения труп на Тутугу. Очите ме защипаха необяснимо. Сигурно го бяха били всеки ден. Петите му бяха разранени, пръстите на краката — счупени.
— Защо? — Не виждах смисъл. — Защо просто не им е казал къде е ключът? — Банката нямаше интерес да убива северняците. Ако Тутугу им беше предал ключа още в началото, можеха да ги прокудят по пътя на север преди Едрис Дийн даже да разбере, че са заловени.
— Снори — каза Кара. — Ако беше предал ключа, това щеше да е все едно предава децата на Снори. Или поне знаеше, че така би го видял той.
— За бога! Не може да се е страхувал чак толкова от Снори.
— Не става дума за страх. — Кара поклати глава. — А за лоялност. Той не би могъл да причини това на приятеля си.
Притиснах длани към очите си и се опитах да си избистря мислите. Щом ги свалих, до съзнанието ми отново достигнаха приглушените викове откъм коридора. Не бяха секвали — просто аз бях престанал да ги забелязвам.