Виелица на сенките [bg]

— Няма избор. Такъв е животът. Ако искаш, вземи го със себе си. Ще си имаш домашен любимец — предложи Кли-кли.

— Благодаря, но ти си ми предостатъчна — изтърсих аз и веднага получих много болезнен лакът в ребрата.

В този момент от гората излетя сфера, излъчваща равномерна златиста светлина, и кацна на рамото на Слънчево зайче. При по-внимателно вглеждане сферата се оказа голяма светулка. Но не размера ме изненада. Просто не бях срещал живи светулки в края на есента. По всички закони на вселената насекомото трябваше много отдавна да е умряло или да се е скрило за зимата в някаква дупка, а не да лети като свещен огън из гората. Но за тази светулка законите на вселената явно не важаха. Или просто не беше успяла да се запознае с тях.

— Сега можем да отидем до водата. Всичко е готово — каза Слънчево зайче и уверено тръгна към реката. Светлината на светулката беше напълно достатъчна, за да виждаме пътя.

— Така си и мислех! — недоволно каза Халас, когато слязохме до реката. — Лодка! Мразя лодките!

— Това не е лодка, а сал — опроверга го Кли-кли.

— И каква е разликата? Лодка, сал, ферибот, кораб или корито? Мразя всичко плаващо!

— Предпочиташ да останеш в гората ли? — попита Еграсса.

Халас въздъхна и неохотно се качи на сала.

Салът беше голям, така че имаше достатъчно място за всички. Аз, Змиорката, Фенерджията и Еграсса хванахме прътовете, а дриадите, гоблинът и гномът, който веднага се почувства зле, се разположиха в центъра. Елфът сряза дебелото въже, което задържаше сала до брега, след което трябваше да се понапънем малко и като си помагаме с прътовете, да избутаме нашето ново средство за придвижване в средата на реката.

— Откъде се взе тук този сал? — попита Фенерджията, докато натискаше своя прът.

— Предполагам, че дриадите са се постарали — отвърнах аз.

— Има ли значение откъде се е взел? Важното е, че е тук. А дали дриадите са се постарали или Сагра ни го е изпратила, изобщо не ме интересува — измърмори Змиорката и като извади пръта от водата, внимателно го постави в краката си.

Аз също прибрах своя, салът кротко си плуваше, а дъното вече не го стигах — имаше ли смисъл да се мъча?

Когато съвсем се развидели, светулката излетя от рамото на Слънчево зайче и с протяжно бръмчене полетя към гората. Самата гора като мрачен унил великан се извисяваше от двете страни на Черната река, сякаш се опитваше да я стисне в своите обятия. Иселина тук изобщо не беше същата като при Болтник. Един добър стрелец спокойно би изпратил стрела от единия до другия й бряг. Но въпреки че беше значително по-тясна, течението й се оказа също толкова лениво, както когато за пръв път я прекосихме. Така че поне още седмица щяхме да излизаме от Заграбия. Не беше ли по-лесно да продължим с лосовете? Така мислех не само аз. Еграсса изрази на глас моите съмнения, но Пухкаво облаче го успокои, че скоро ще заплаваме по-бързо. Елфът кимна, гоблинката се отказа от въпросите си (дриадите просто ги игнорираха), а аз започнах да си мисля дали Дъщерите на гората не се канят да ускорят течението на реката.