Буденброкови. Упадъкът на едно семейство

Месецът стоеше малък между високи раздърпани облаци, а водната струя на фонтана ромонеше в тишината под свирналите клони на ореха. Томас погледна към павилиона, в дъното на градината, погледна малката бяла, лъскава тераса с двата обелиска, правилните, посипани с чакъл пътеки, недавна прокопаните, строго очертани лехи и полянки... но цялата тази гиздава и спокойна симетрия съвсем не го успокои, а го нарани и раздразни. Той улови ръчката на прозореца, облегна чело върху ръката си и остави мислите си да поемат отново своя мъчителен ход.

Накъде то водеше всичко това? Той си припомни забележката, която преди беше направил пред сестра си и на която сам, след като я изрече, се ядоса като на нещо във висша степен излишно. Той говори за граф Щрелиц, за благородниците-земевладедци и по този повод беше изказал недвусмислено мнението си, че следва да се признае известно социално превъзходство на производителя над посредника-търговец. Правилно ли беше това? Ах, боже мой, неизразимо безразлично е дали е правилно или не! Но необходимо ли беше да изказва тая мисъл, да я обсъжда, изобщо да му хрумва? В състояние ли беше той да си представи своя баща, дядо си или някого от своите съграждани как би дошъл той до тая мисъл и как би я изказал? Човек, отдаден твърдо и уверено на своята професия, знае само нея, признава само нея, цени само нея...

Внезапно почувствува как кръвта се качи гореща в главата му, как лицето му пламна от друг, по-далечен спомен. Видя се как обикаля с брат си Кристиан градината зад къщата на „Менгщрасе“, увлечени в спор, в една от тия тъй печални, разпалени крамоли... По присъщия си, индискретен и компрометиращ начин Кристиан беше направил пред ушите на много хора едно срамно изказване и той — възмутен, разярен, възбуден до крайност — му бе поискал сметка. Собствено, беше казал Кристиан, собствено и всъщност всеки търговец е измамник... Как? Мигар този глуповат и недостоен израз по същество се различаваше толкова много от онзи, който той самият току-що беше си позволил пред своята сестра? Той бе се възмутил тогава, бе протестирал яростно. Но какво беше казала тази хитра, малка Тони? Който кипва...

— Не! — извика внезапно сенаторът на висок глас, дигна рязко тава, пусна ръчката на прозореца, просто се отблъсна сам от нея и каза все тъй високо: — Край!

После се покашля, за да се откъсне от неприятното усещане, което му причиняваше неговият собствен самотен глас, обърна се, сложи ръце на кръста и с оборена глава тръгна напред-назад през всички стаи.

— Край! — повтори той. — Трябва да се сложи край! Аз ще се покваря, ще се проваля, ще стана по-безразсъден от Кристиан!