Хроника на птицата с пружина
- Автор: Мураками Харуки
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Культурология
Электронная книга - «Хроника на птицата с пружина». Краткое содержание книги:
Офицерите от подводницата проверявали дали транспортният кораб е невъоръжен и без охрана. Нямали от какво да се страхуват. Сега вече американците владеели напълно и въздушното пространство. Окинава била паднала, на японска земя имало малко бойни самолети, ако изобщо ги имало. Нямало място за паника: времето било на тяхна страна. Някакъв нисш офицер излаял заповед и трима от войниците завъртели манивелите, които обръщали оръдието на палубата, докато то се насочило към транспортния кораб. Двама други от екипажа отворили люка в задния край на палубата и изтеглили тежки снаряди, с които да заредят оръдието. Трета група подводничари се заели да зареждат вещо картечницата, която били разположили върху по-висока част от палубата, при бойната рубка. Всички от екипажа, които се подготвяли за нападението, били с бойни шлемове, макар и доста от тях да били голи до кръста и почти половината да носели само къси панталони. Като се взряла внимателно в тях, Индийско орехче видяла ярките татуировки по ръцете им. Като се взирала внимателно, виждала много неща.
Цялата огнева мощ на подводницата се състояла от едно оръдие и една картечница, те обаче били предостатъчни, за да потопят прогнилия стар товарен кораб, преоборудван в транспортен. На подводницата имало само ограничен брой торпеда, които се пазели за неочаквани срещи с въоръжени конвои — ако в Япония изобщо били останали въоръжени конвои. Това било желязно правило.
Индийско орехче се била вкопчила в перилата на кораба и гледала как черното дуло на оръдието се върти към нея. Допреди мигове от него се стичала вода, сега обаче то било съвсем сухо от лятното слънце. Момиченцето не било зървало никога дотогава такова голямо оръдие. В Синдзин било виждало често пушки, каквито имало в японската армия, но те изобщо не можели да се сравняват с огромното оръдие върху палубата на подводницата. Подводничарите дали със сигнален фенер знак на транспортния кораб: Завий! Начало на нападението. Всички пътници да бъдат евакуирани незабавно със спасителните лодки! (Тогава Индийско орехче не разбирала знаците, но сега, като се връщала към тях, виждала, че те били съвсем ясни.) На товарния кораб, който в безредието на войната бил преоборудван набързо по заповед на армията в транспортен, нямало достатъчно спасителни лодки. За петстотин пътници и екипаж имало всичко на всичко две малки лодки. Спасителните пояси и жилетки също не достигали.
Индийско орехче продължавала да се държи за перилата и със затаен дъх да наблюдава като омагьосана подводницата. Тя лъщяла като съвсем нова, по нея нямало и следа от ръжда. Момиченцето видяло цифрите, написани с бяло върху бойната рубка. Видяло как над нея се върти антената на радара. Видяло офицера с пясъчноруса коса и тъмни очила. Помислило си, че подводницата е изникнала от дъното на океана, за да ги убие, но в това според него нямало нищо странно, можело да се случи по всяко време. „И няма нищо общо с войната, може да се случи на всекиго навсякъде.“ Всички смятали, че се случва заради войната. Но това не било вярно. Войната просто била едно от нещата, които може да се случат.
Макар да стояла лице в лице с подводницата и огромното й оръдие, Индийско орехче не изпитвала страх. Майка й крещяла, но тя не възприемала думите. После усетила как някой я хванал за китките и я дърпа. Ръцете й обаче останали вкопчени в перилата. Врявата наоколо започнала да отстъпва и да се отдалечава, сякаш някой бил намалил звука на радио. „Ужасно ми се спи — помислило момичето. — Ужасно. Защо ли ми се спи толкова?“ Затворило очи и съзнанието му сякаш се понесло нанякъде, оставяйки палубата далеч назад.
Индийско орехче виждала как японските войници се движат из огромната зоологическа градина и застрелват зверовете, които биха могли да нападнат човек. Офицерът дал заповед, куршумите от пушките надупчили гладката козина на един тигър и му разкъсали вътрешностите. Лятното небе било синьо, а писъците на цикадите по дърветата наоколо се сипели като внезапен порой.
Войниците не казвали и дума. Почернелите им от слънцето лица били останали без капка кръв и приличали на изображения върху антична делва. След няколко дни, най-много след седмица основните части на съветското Далекоизточно командване щели да бъдат в Синдзин. Било невъзможно да се спре офанзивата им. Още в началото на войната елитните части и навремето доброто въоръжение на Квантунската армия били изтеглени на разширяващия се Южен фронт и сега в по-голямата си част били потопени на дъното на морето или гниели в непроходимата джунгла. Вече нямало танкове. Нямало противотанкови оръдия. Почти всички военни камиони били повредени, а резервни части не достигали. При всеобща мобилизация войската щяла да се попълни с многобройни части, но нямало дори старовремски пушки, с които те да бъдат въоръжени, или куршуми, с които тези пушки да бъдат зареждани. Така великата Квантунска армия — „Бастионът на Севера“ — се била превърнала в нищо и никакъв книжен тигър. Гордите съветски механизирани части, смазали германската армия, вече се придвижвали с влакове към Далекоизточния фронт с огромно количество боеприпаси и висок боен дух. Крахът на Манджоу-го бил неминуем.