Престолът от драконова кост
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-524-X
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Престолът от драконова кост». Краткое содержание книги:
Тад Уилямс пресъздава реалистично расите и нациите на един изпълнен с легенди, неведоми сили и предразсъдци свят. Екзотичните светове на еркинландци, римъри, сити, набанци и хернистирци ще очароват любителите на фентъзи-приключенията. „Престолът от драконова кост“ доставя върховна наслада.
Първа книга
Престолът от драконова кост
Разпалена от мрачните стихии на вълшебствата война заплашва да опустоши миролюбивия Остен Ард, тъй като Престър Джон, който е съсякъл страховития дракон Шукрай, е на смъртно ложе. След смъртта му древното зло отново ще се развихри, тъй като кралят на бурите, безсмъртният владетел на зловещите сили, иска да възстанови загубените си владения, сключвайки договор с едни от хората, в чиито вени тече кралска кръв. Под въздействието на проклятието, което събужда ревността и омразата им, двама братя принцове ще се възправят един срещу друг, изпепелявайки собствената си земя.
Куантака тихо изскимтя и подуши бедрото му. Саймън я почеса по муцуната. По лицето и ушите й имаше драскотини, ала козината й бе внимателно почистена от съсирената кръв. Той се обърна към широката стена, през чиито две прозорчета се виждаше езерото. Слънцето беше залязло и светлината, струяща от прозорците, очертаваше два продълговати четириъгълника върху езерната повърхност. В единия от тях Саймън можеше да види гротескния си силует, като зеница на ярко око.
— Стоплих супа — каза зад него Бинабик и му подаде една дървена паница. — Трябва да хапна — усмихна се тролът, — както и ти, и всички останали. Надявам се никога повече да не преживея ден като днешния.
Саймън подуха горещата супа, после пийна малко. Беше тръпчива на вкус и малко горчеше, като подправеното вино за Елисияманса.
— Вкусно — каза той и пийна още малко. — От какво е?
— Сигурно ще е по-добре да не питаш — закиска се Бинабик. Гелое вдигна поглед от сламеника; веждите й се свиха към острия нос и тя хвърли унищожителен поглед на трола.
— Спри, троле, детето ще го заболи коремът от теб — изпръхтя тя раздразнено. — Рожков, глухарче и тлъстига — само това има вътре, момче.
Бинабик стана сериозен.
— Извинявай, валада.
— Харесва ми — каза Саймън, разтревожен, че я е обидил по някакъв начин, дори и с това, че е обект на закачките на Бинабик. — Благодаря ви, че ни приехте. Казвам се Саймън.
— Аха — изсумтя Гелое, после отново се зае с почистването на раните на момичето. Смутен, Саймън изсърба супата възможно най-тихо. Бинабик отново му напълни купичката и той я изпи с почти същата бързина.
Тролът започна да разчесва дебелата козина на Куантака с твърдите си пръсти, като изхвърляше в огъня репеите и клонките, които отлепяше. Гелое мълчаливо превързваше Лелет под погледа на Малахиас, чиято черна коса бе разпиляна пред лицето му. Саймън намери едно сравнително празно място до стената и се облегна.
Просторите на нощта бяха изпълнени с песента на цяла армия щурци и други нощни музиканти. Измореният Саймън потъна в тежък сън, но сърцето му беше спокойно.
Когато се събуди, беше все още нощ. Той разтърси глава, опитвайки се да прогони останките от краткия сън, и след миг на съзерцание на непознатата стая си спомни къде е.
Гелое и Бинабик разговаряха тихо. Жената беше седнала на един висок стол, а тролът седеше на пода с кръстосани крака, сякаш бе неин ученик. Зад тях на сламеника лежаха Малахиас и Лелет, притиснали се в съня си.
— Няма значение дали си постъпил умно, или не, млади Бинабик — каза жената. — Имал си късмет, което е по-важно.
Саймън реши да им покаже, че се е събудил, прозя се и попита:
— Как е момиченцето?
Гелое се обърна към него.
— Много зле. Ранена е лошо и има треска. Хрътките на норните… е, не е хубаво да те ухапят. Те ядат нечисто месо.
— Валадата направи всичко възможно, Саймън — каза Бинабик. Държеше нещо: нова торбичка, която съшиваше от кожа, дори и сега, докато говореше. Саймън се чудеше откъде тролът би могъл да намери нови стрелички. Ех, да имаше един меч… или поне нож! Хората, впуснали се в приключения, винаги имат мечове… или остър ум. Или магия.
— Каза ли й… — Саймън се поколеба. — Каза ли й за Моргенес?
— Аз вече знаех. — Гелое го погледна. Блясъкът на огъня се отразяваше в очите й. Когато говореше, от думите й лъхаше увереност и власт. — Ти си бил с него, момче. Знам името ти и почувствах знака на Моргенес, когато взех детето от ръцете ти.
— Знаели сте името ми?
— Знам много неща, свързани с доктора. — Гелое се наведе и разбърка огъня с една дълга опушена пръчка. — Изгубихме велик човек — човек, който трудно можем да си позволим да изгубим.
Саймън се поколеба. Любопитството му обаче надделя над страхопочитанието.
— Какво имате предвид? — Той припълзя по пода и седна до трола. — Искам да кажа, какво имате предвид с това „ние“?
— Ние означава всички ние — каза тя. — Ние означава тези, които се борят против тъмнината.