Владетелят на кулата
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-655-4
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Владетелят на кулата». Краткое содержание книги:
Вейлин Ал Сорна, воин от Шестия орден, е наричан още Мрачния меч и Убиеца на Надеждата. Той е най-великият воин на своето време и свидетел на най-страшното поражение, понесено от неговия народ. Мечтата на крал Янус за разширяване на Обединеното кралство се е удавила в кръвта на храбри мъже, сражавали се за кауза, родена от една лъжа. Вейлин се прибира у дома с натежало сърце и с твърдото намерение повече да не убива. Благодарният наследник на крал Янус го издига до владетел на кулата на Северните предели — място, където Вейлин да намери мир далеч от интригите на столицата.
Ала онези, които притежават дарбата на кръвната песен, не са обречени на спокоен живот. Мнозина са загинали във войните на крал Янус, ала и мнозина са оцелели, и сега Вейлин е мишена не само за търсещите отмъщение, а и за онези, които знаят на какво е способен.
— Седни!
Лирна се срина на пода и той закопча отново веригата ѝ, после пое по стълбата, като я остави да се бори с корсажа си. „Давока щеше да му разпори корема и да се смее, докато той си влачи червата. Смолен щеше да му отсече главата с един замах. Брат Солис щеше да…“
„ТЕ НЕ СА ТУК!“
Пое си дълбоко дъх, изчака ръцете ѝ да спрат да треперят и се зае да върже корсажа си с бавни и целенасочени движения. „Тук нямаш защитници. Нямаш слуги. Ще трябва сама да си прислужваш.“
Най-лошо беше нощем: мнозина от пленниците сънуваха кошмари и зовяха насън близките си или молеха за пощада. Лирна спеше зле, на пресекулки, постоянно се будеше било от болка, било от спомени. Тази нощ отново сънува воларианката, но сега вместо огън от ръцете ѝ се изля вода, порой, който бързо пълнеше тронната зала…
Лирна се размърда и зачака пулсът ѝ да се успокои. Сънищата бяха ярки, навярно заради упоритите ѝ опити да си спомни и анализира от всички възможни страни видяното в тронната зала. За пръв път си даваше сметка, че силната ѝ памет може да е колкото дар, толкова и проклятие. Не си спестяваше нищо, преповтаряше си всяка дума, изречена от брат Френтис, всеки нюанс на изражението му, всеки пламък.
„Той не допусна нито една грешка — мислеше си тя. — Беше съвършен във всяко отношение. Изобщо не беше като актьорска игра. Съкрушен мъж, унизен, но запазил благородството си, който се връща у дома след епични премеждия. Жената също — плаха избягала робиня от главата до петите. И всичко това изчезна в мига, когато брат ми умря. А и яростта ѝ, когато убих Френтис, това също не беше преструвка.“ Мислите ѝ се задържаха върху спомена за лицето на воларианката, за скръбта и гнева миг преди от очите ѝ да бликне кръв. „Това не го беше очаквала — реши Лирна. — Френтис не е трябвало да умира. Не е влизало в плана.“ Което повдигаше друг въпрос. „Какво друго е искала от него? Или просто съм станала свидетел на гнева от загубата на любимия ѝ?“ Чу отново думите на малесата, както се случваше често, щом се замислеше за тази мистерия. „Онези неща са три… А сестрата на това нещо… е, да кажем само, че нея е най-добре никога да не срещаш.“ Възможно ли бе вече да я е срещнала? Възможно ли бе да е оцеляла след среща лице в лице с третия от групичката, за която бе говорила малесата?
Нов пристъп на болка се разля по скалпа ѝ и тя с мъка потисна напиращия стон. Може би „оцеляла“ не беше най-точната дума. „Цяла планина от въпроси без отговор. Без доказателства. Но ще открия доказателство, без значение колко години ще ми отнеме това… И колко кръв ще се наложи да пролея, за да стигна до него.“
Някакво движение отляво привлече вниманието ѝ. Фермин седеше, наклонен напред с протегната към дъските на пода ръка, пръстите му се местеха насам-натам, а самият той се усмихваше на нещо между стъпалата си. Лирна проследи погледа му и видя на дъските малък черен плъх, който гледаше мърдащите пръсти и въртеше главичка в пълен синхрон с тях, сякаш закачен на невидими конци.
Веригите на Лирна издрънчаха леко, когато тя се наведе да вижда по-добре. Фермин вдигна стреснато глава, усмивката му беше изчезнала. Пръстите му се свиха конвулсивно и плъхът се скри в сенките. Извърна очи пред настойчивия поглед на Лирна, в чиято глава думите на малесата пееха триумфално: „Когато оковите те стегнат, потърси звероукротителя.“
— Е, милорд — попита го тя на следващата сутрин, — що за крадец сте били?
Като никога той не бързаше да отговори, избягваше да срещне погледа ѝ.
— Не достатъчно умел, предвид че ме заловиха.
— Когато ви… водят горе — настоя тя. — Сигурно сте придобили представа каква е бройката на екипажа.
Сега вече Фермин я погледна.
— И защо питате за това, госпожо?
Чу се дрънчене на окови — Илтис се бе размърдал зад нея, точно според надеждите ѝ.
— Роб ли искаш да бъдеш? — попита го тя. — Да те използват по този начин до края на дните ти? Каква съдба мислиш, че те чака в тяхната империя?
— Все ще е по-добра, отколкото да ме хвърлят в морето. Ще смуча всеки хуй, който ми наврат в устата, и ще си оголвам задника с охота. Срамът не е моят порок. Но страхът е. Смятам да живея, госпожо без име. — Обърна ѝ гръб. — Прави си планове колкото искаш, но не включвай мен в тях.
— Зарежи го — измърмори презрително Илтис. — Един страхливец и без това не би ни свършил работа.
Лирна се обърна към него.
— На нас, братко?
— Не си играй с мен, жено. Виждам те как оглеждаш трюма, и педя не пропускаш. Е, какво виждаш?