Ключът на Лъжеца
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Войната на Червената кралица #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ключът на Лъжеца». Краткое содержание книги:
Единственият ми шанс се криеше в бързината и повратливостта. Едрис може да набираше сили, но все още се движеше малко сковано и непохватно. Отстъпих крачка назад, после още една и се приготвих да скоча, щом той опразни входа. Задният край на туниката ми се закачи в нещо. Дръпнах се, но открих, че се е закачил здраво. Едрис пристъпи в килията с късия ми меч в ръка. Острието бе черно от капещата кръв.
— Колкото по-близо сме до смъртта, толкова по-трудно е да ни убият. — Той се усмихна пак. Лицето му беше в сянка и само блясъкът на очите му подсказваше жаждата за убийство.
— Чакай сега… дай просто да се разбе…
Той обаче не изчака, а продължи напред без бързане, вдигнал нетрепващо меча, с връх, насочен към лицето ми. В отчаянието си рискувах да се озърна назад да видя в какво съм се закачил. Тутугу се взираше в мен от масата и в очите му гореше познатият глад на мъртвите. Ръката му се беше извила в металната скоба около китката и бе впила пръсти в туниката ми.
Дръпнах по-силно, но бях платил добра пара за дрехата и ленът не искаше да се къса. Погледнах пак към вратата и видях, че Едрис вече стои пред мен, вдигнал собствения ми меч и готов да го забие в главата ми.
— Не! — нададох безнадежден вопъл за пощада, докато се смъквах на колене, навел смирено глава. Може да не беше най-добрият начин да умре един принц на Червения предел, но всичките ми зрители бяха или мъртви, или на път към смъртта. — Моля те…
Единственият отговор, който получих, беше мокрият звук от стомана, разсичаща плът, и кръв, рукнала по раменете ми. Болката дойде силна и пареща и обгори шията и гърба ми. Кръвта беше навсякъде и моментално ми призля, някаква дълбока умора се протегна отнякъде, за да ме повлече надолу. Останах където бях паднал, чакайки светлината да помръкне или да ме подмами към себе си, или каквото там трябва да прави в последните ти мигове.
— Кучка — промълви Едрис със задавен глас.
Позачудих се над тази дума, но осъзнах, че трябва да се откажа от въпросите и да потъна в безпаметност… Краката пред мен се раздвижиха, може би за да ме оставят да падна, но зад тях видях още два… по-апетитно оформени… подаващи се изпод мръсна пола. Това ме накара да вдигна очи. Едрис беше отстъпил към вратата, с врат, килнат под неудобен ъгъл, и кръвта шуртеше от разрез, който, изглежда, бе направил нелош опит да стигне до гръбнака му. Кара кръжеше около него, с чудесна синина на окото, стиснала собствения си краден къс меч, също толкова почернял от кръв като този на некроманта.
Залялата ме кръв беше на Едрис и ме изгаряше с некромантията си. Останах на колене, с капеща от косата и ръцете ми кръв, все още стиснат в хватката на Тутугу.
Въпреки втората си смъртоносна рана Едрис направи бърза крачка към Кара, като поклащаше леко меча пред себе си.
— По-добре бягай, Едрис Дийн, иначе ще довърша работата. Скилфар многократно ми е казвала с какво удоволствие би пила от черепа ти, вдигайки тост за Синята дама. — Кара замахна към меча му и двете остриета се срещнаха с трясък.
Едрис отвърна нещо, но гъргорещите думи излязоха от гърлото му прекалено неясни, за да ги разбера.
Кара се засмя. Студен смях.
— Да не мислиш, че мъртвите ме плашат, Дийн? — И докато говореше, фенерът помръкна, всяка сянка се сгъсти и уголеми, мракът се загърчи във всеки ъгъл, сякаш най-черните чудовища се размърдваха от сън там. Едрис финтира вдясно, запрати късия меч към Кара, а после се заклатушка тромаво към вратата. Тя понечи да го последва, готова да го прониже в гърба, но се закова на място, вперила поглед в нещо на отсрещната стена. Още едно огледало, досущ като първото. Не знаех как не съм го забелязал. Тя изглеждаше запленена от отражението си. Хвърлих поглед към Едрис и го видях как забави ход и започна да се обръща. Трето огледало висеше над вратата и зърнах в него мътно отразено нещо синьо — може би вихреща се роба?
— Джалан — процеди Кара през зъби, без да добави към името ми нищо друго.
— Какво? — Погледнах наляво и видях още огледала, които не бях забелязал. Две висяха на височината на главата ми. Едрис довърши обръщането си. Щеше да е лице в лице с Кара, ако тя не се взираше в огледалото, което първо бе приковало вниманието ѝ. Едрис се ухили и черна кръв потече по челюстта му. Започна да вади ножа на кръста си, зловещо острие от туркманско желязо, цели осемнайсет тъмни сантиметра, тънко и нащърбено.
— Счупи… огледалото. — Кара процеждаше през зъби всяка дума, сякаш водеше борба, в която едва успяваше да поддържа равновесие.