Републиката на крадците [bg]

— Не, не се страхуваш — разпалено рече той. — Теб нищо не те плаши. Всичко може да чувстваш, но не и да изпитваш страх.

— Светът ни е ей толкова голям. — Сабета показа разстояние около три сантиметра между палеца и показалеца си. — Точно както твърди Окови. Богове, та ние живеем в дупка! Спим на пет метра разстояние. Познаваме се повече от половината си живот. Какво сме видели от други мъже и жени? Не искам да… Не искам нещо такова да се случи, понеже е нямало как да не стане. Не искам да бъда обичана, защото това се смята за неизбежно.

— Не всичко неизбежно е лошо.

— Би трябвало да харесвам някой по-висок — каза тя. — Да бъда с някой по-висок, по-хубав и по-сговорчив, и още… Знам ли? Но не е така. Ти си чепат, объркващ и особен, но това ми харесва. Харесва ми как ме гледаш. Харесва ми как седиш и гледаш втренчено, как потъваш в размисъл и се безпокоиш за всичко. Никой не се препъва нарочно така, както го правиш ти, Локи. Никой друг не жонглира като тебе със запалени факли, докато сцената наоколо гори. Обожавам това. И то… То ме плаши.

— А не би трябвало! — Локи се протегна и я хвана за рамото, а сърцето му сякаш щеше да счупи гръдния му кош, когато Сабета пъхна ръката си в неговата ръка. — Защо да нямаш право на тези чувства? Защо да не харесваш каквото искаш да харесваш… Защо да не можеш да обичаш…

— Иска ми се да знаех защо. — Внезапно се оказа, че двамата са на колене един срещу друг, сплели пръсти, а лицето на Сабета е смесица от тъга и облекчение. — Иска ми се да бях като тебе.

— Не, не ти се иска — каза той. — Ти си красива. И във всичко си по-добра от мене.

— Зная това, глупчо — каза тя и широко се усмихна. — Но това, което знаеш ти, е как да теглиш майната на целия свят. Готов си да препикаеш лицето на Аза Гуила дори ако за това си докараш милион години в ада, а след тези милион години ще го направиш отново. Затова Кало, Галдо и Джийн те обичат. Затова… Затова аз… Точно това бих искала да зная как да направя.

— Сабета — каза Локи. — Не всичко, което е неизбежно, предизвиква съжаление. Нали знаеш — неизбежно е, че дишаме. Аз например предпочитам да ям акула пред сепия. Ти предпочиташ цитрусово пред червено вино. Това не е ли неизбежно? Защо, по дяволите, такива неща да бъдат от значение? Харесваме каквото харесваме, искаме каквото искаме, и не се нуждаем от ничие разрешение да се чувстваме така.

— Виждаш ли колко ти е лесно да го кажеш?

— Сабета, чуй ме. Наричаш това глупаво, но аз наистина си спомням, когато живеехме в Хълма на сенките и те видях за първи път. Спомням си как ти си изгуби шапката и как червеният цвят се виждаше в корените на косата ти. Бях смаян, не разбираш ли? Представа нямам защо, но се чувствах и доволен.