Републиката на крадците [bg]

— Изкарваш ме изключително изобретателна — каза тя и Локи се зарадва, че забеляза подобие на усмивка на устните ѝ, макар че то изчезна между две поемания на дъх. — Може би пък съм прекалено ангажирана с пиесата?

— О, не. Сега ровът е пълен с копия нагоре с върховете. Пък и не ти вярвам.

— Това си е твой проблем.

— И какво печелиш, като не разговаряш с мен?

— А може би просто не искам…

— Но ти го правеше. Правеше го и бяхме стигнали донякъде. Наистина ли искаш през останалата част от престоя ни тук да изпълняваме този глупав танц — ту напред, ту назад? Аз не го искам.

— Не е обаче кой знае какъв танц, нали? — тихо каза тя.

— Не е. Ти си тази, която непрекъснато прави крачка назад. Защо?

— Не е лесно за обяснение.

— Ако беше лесно, идиот като мене досега щеше да го е проумял. Мога ли да седна до тебе?

— Слагаш каруцата пред коня.

— Конят е уморен и има нужда от почивка. Хайде, ще ти е по-лесно да ме удариш, ако не ти допадат думите ми.

След пауза, продължила сякаш десет години, Сабета обърна поглед към града и потупа с ръка камъка до себе си. Локи се плъзна на него нетърпеливо, но внимателно, докато лявото му рамо не докосна нейното дясно рамо. Около тях вееше топъл вятър и той долови лъхащия от косата ѝ лек аромат на мускус и масло от салвия. В стомаха му запърхаха хиляди пеперуди и веднага си намериха причина да полетят из цялото му тяло.

— Трепериш — каза тя и се обърна, за да го погледне.

— И ти не си напълно вкаменена.

— Какво, ще ме караш да съжалявам ли, или само искаш да седиш и да гледаш втренчено?

— Обичам да те гледам втренчено — каза Локи, едновременно шокиран и зарадван на собствения си отказ да не избегне погледа ѝ.

— Е, аз пък обичам да хвърлям момчета от покривите. Не ми се случва често подобно удоволствие.

— Това няма да те отърве от мен. Умея да се приземявам леко.

— По дяволите, Локи, ако имаш да казваш нещо…

— Имам — каза той и се изправи, сякаш очакваше удар с дървена палка по време на тренировка. — Омръзна ми да говоря, прикрил уста, да правя намеци и да се опитвам да измъкна някаква реакция от тебе. Слагам картите си на масата. Според мене ти си красива. Изпитвам чувството, че съм идиот с кал по лицето, седнал до момиче от картина. Мисля… Мисля, че съм направо глупав в сравнение с теб. Давам си сметка, че това не са приятни реплики от пиеса. Признавам, че съм готов да целувам сянката ти. Да целувам земята, на която има следи от обувките ти. Харесва ми да се чувствам така. Пукната пара не давам какво си мислите — ти и другите. Това изпитвам всеки път, когато те погледна… При това ти се възхищавам — продължи той, като се молеше тя да не го прекъсне, преди да е изредил всичко. Отчаяното му красноречие беше като изпуснат от кочияш впряг: ако конете спрат, после не могат да продължат. — Възхищавам се на всичко у теб. Дори на темперамента ти, дори на твоите настроения, на това как, по дяволите, се обиждаш, когато аз сбъркам, дори като дишам наоколо. Предпочитам да се чувствам объркан относно тебе, отколкото да съм с увереността на мумия за някоя друга, разбираш ли? Възхищавам се на начина, по който вършиш всичко, дори ако ме караш да се чувствам толкова нищожен, че да мога да се удавя в това вино.