Буденброкови. Упадъкът на едно семейство

Спомни си въздействието, което бе упражнила върху него катастрофата през 66 година, и възкреси неизказано болезнените чувства, които бяха го връхлетели тогава. Той бе загубил голяма сума пари... ах, не това бе най-непоносимото! Бе заставен да почувствува за пръв път върху себе си и в цялата й пълнота жестоката бруталност на търговския живот, в който всички добри, кротки и радушни трепети на сърцето бягат уплашени пред грубия, гол и властнически инстинкт за самосъхранение и в който понесеното нещастие събужда у приятелите, у най-добрите приятели, не съчувствие, не състрадание, а „недоверие“ — студено, отблъскващо недоверие. Не бе ли знаял това? Трябваше ли да се учудва? Как бе се срамувал отсетне в часове на спокойствие и сила, че през ония безсънни нощи бе роптал, че преизпълнен от погнуса и неизцелимо наранен, бе се бунтувал срещу грозната и безсрамна суровост на живота!

Каква детинщина бе това! Колко смешни бяха тези трепети всеки път, когато ги изпитваше! Как изобщо беше възможно те да се пораждат в него? Защото нека попитаме още веднъж: практичен човек ли беше той или нежен мечтател?

Ах, хиляди пъти вече бе си задавал тоя въпрос и бе си отговарял ту така—в часове на сила и самоувереност,— ту иначе — в часове на умора. Но той беше чрезмерно проницателен и честен и в края на краищата не можеше да не признае пред себе си истината, че беше смесица от едното и другото.

През целия си живот бе се представял външно пред хората като деен човек и доколкото с право бе смятан за такъв, не се ли дължеше то на съзнателното превъзходство — както самият той на драго сърце цитираше тая Гьотева максима и отсъда? Той имаше в миналото успехи, но не бяха ли те резултат само на ентусиазма, на размаха, който дължеше на размисъла? А сега, когато беше рухнал, когато неговите сили — дай боже да не бъде завинаги! — изглеждаха изчерпани, не беше ли това необходима последица от неувереността, от неестественото и съсипателно противоречие вътре в него?... Дали баща му, дядо му, прадядо му биха купили на зелено реколтата в Пьопенраде? Все едно! Все едно! Но сигурно беше, че те бяха практични хора, че бяха по-пълно, по-цялостно, по-яко, по-несмутено и по-естествено практични от него!...

Обзе го силно безпокойство, потребност от движение, простор и светлина. Той бутна стола си назад, мина оттатък в салона и запали няколко газови пламъчета на канделабъра над средната маса. После застава на едно място, засука бавно и трескаво дългите краища на мустаците си и се заоглежда в тая луксозна стая, без да вижда нещо. Тя заемаше заедно с всекидневната цялата лицева ширина на къщата, беше обзаведена със светли вити мебели и имаше вид на стая за музика — за това допринасяха големият концертен роял, върху който лежеше кутията с цигулката на Герда, отрупаната с нотни свитъци етажерка до него, високото писалище с дърворезба, и над вратите барелефите на амурчета, свирещи на музикални инструменти. Еркерът беше пълен с палми.