Раково отделение
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Венисон», Перник
- ISBN: 954-8470-01-2
- Переводчик: Георги Миланов
- Жанр: Военная проза
Электронная книга - «Раково отделение». Краткое содержание книги:
И тайно избърса набъбналата в очите й сълза.
А в същото време Вера трябваше днес, както никога преди, всичко да предвиди и да не пропусне нито един важен въпрос, защото от утре за първи път ще носи пълната отговорност за живота на тези петдесет човека, а нямаше да има с кого да се посъветва.
Така, тревожно и разсеяно, визитацията се проточи до обяд. Първо минаха през женските стаи, после обиколиха всички, чиито легла бяха разположени във вестибюла и в коридорите. По-дълго се задържаха, разбира се, при Сибгатов.
Какъв стоицизъм притежаваше този тих татарин! А бяха спечелени само няколко месеца отсрочка, и то какви! Няколко месеца на жалко битие в неосветения и непроветрен ъгъл на вестибюла. Сибгатов вече не можеше да изправи гръбнака си; само със силните си ръце, положени отзад, и с волята си държеше прав гърба си; цялата разходка за него се състоеше в това да отиде в съседната стая, за да послуша за какво си говорят; целият въздух, който можеше да диша, влизаше през далечната форточка; цялото небе за него бе таванът.
Но дори и за този мизерен живот, в който нямаше нищо друго освен лечебни процедури, санитарки, ядене и игра на домино, в неговия поглед се появяваше благодарност, когато посрещаше лекари.
Донцова си помисли, че ако сравни своя живот с този на Сибгатов, би трябвало да бъде все още щастлива.
А той вече бе дочул, че за Людмила Афанасиевна днес е последният работен ден.
Те мълчаливо се гледаха като претърпели поражение, но останали верни съюзници, преди камшикът на победителя да ги разгони на различни страни.
«Виждаш, Шараф — говореха очите на Донцова, — направих каквото можах, но съм ранена и също падам.»
«Зная, майко — отговаряха очите на татарина. — И тази, която ме е родила, не е направила толкова! А аз не мога да те спася.»
Нещата с Ахмаджан се бяха развили чудесно. Бе дошъл навреме, всичко бе направено както трябва и резултатите оправдаха очакванията. Направиха справка колко пъти е облъчван и Людмила Афанасиевна заяви:
— Изписваме те!
Трябваше да му бъде съобщено сутринта, за да бъде предупредена старшата сестра да донесе дрехите му от склада, но и сега Ахмаджан, вече захвърлил патерицата, стана радостен и се приготви да отиде при Митя, защото сега и една нощ не би издържал тук; именно тази вечер неговите приятели го чакаха в стария град.
Вадим също знаеше, че Донцова предава отделението на Хангард и заминава за Москва. Вчера вечерта пристигнаха две телеграми от майка му, адресирани до него и до Людмила Афанасиевна, в които пишеше, че вече са изпратили колоидното злато за нуждите на техния диспансер. Вадим тогава веднага слезе долу. Донцова бе излязла, но Вера Корнилиевна, която вече бе запозната със съдържанието на телеграмата, адресирана до Людмила Афанасиевна, го поздрави и го запозна с Ела Рафаиловна, радиолога, която трябваше да проведе неговия курс на лечение веднага щом пристигне златото. По-късно се върна и уморената, разтревожена Донцова, прочете телеграмата и въпреки че бе доста разстроена, бодро кимна на Вадим.
Вечерта той толкова много се радваше, че не можа да заспи, но днес сутринта се размисли: а кога ли това злато ще пристигне тук? Ако го бяха дали лично на майка му, днес вече щеше да бъде в клиниката. След колко ли време ще пристигне — след три дни или след седмица? С този въпрос Вадим посрещна приближилите се към него лекари.
— Разбира се, след ден-два — каза му Людмила Афанасиевна.
(Но за себе си знаеше точно колко време е скрито в това «ден-два». Разказвали й бяха такъв случай: жизненоважен препарат бил определен от московския институт за рязанския диспансер, но една от сестрите на адреса написала «за казанския», а в министерството прочели, че става дума за казахския и го изпратили в Алма Ата.)
Какво може да направи една радостна новина с човек! В същите черни очи, толкова печални напоследък, сега гореше пламъчето на надеждата; същите подпухнали устни, чиято линия вече бе непоправимо изкривена, бяха готови да целунат първия срещнат; а и самият Вадим, избръснат, чист, стегнат и вежлив, бе радостен като човек, който има рожден ден и е затрупан от сутринта с подаръци.
Как можа да падне толкова ниско духом, да загуби до такава степен волята си през последните две седмици?! Та нали цялото спасение за човек се крие във волята му! Сега вече трябва да се стегне! Само дано златото измине по-бързо своите три хиляди километра, отколкото метастазите — своите тридесет сантиметра! И тогава колоидното чудо ще огради като с окопи болното място, за да го превземе. А крака — може да го жертва. Или може би — никаква наука в края на краищата не може напълно да ни забрани да вярваме! — радиоактивното злато, разпространило веднъж лечебното си въздействие, ще излекува и самия крак?