Раково отделение

Тази визитация започна сутринта, а продължи почти до обяд. Макар Донцова да възлагаше големи надежди на Вера, която като нея познаваше всичките стационарни подробности, когато започна да минава от легло на легло със съзнанието, че едва ли ще се върне при пациентите след месец, а може би и съвсем няма да се върне, Людмила Афанасиевна за първи път през тези дни почувства, че у нея се възвръщат интересът и способността да съобразява и мисли. Неусетно се изпари желанието й час по-скоро да предаде задълженията си на Хангард и да си отиде у дома, за да се приготви за пътуването до Москва. Дотолкова бе привикнала сама властно да се разпорежда, че и днес не можеше да се отдалечи от нито един болен, преди да си състави ясна картина поне за месец напред: как ще протече болестта за това време, какви нови средства ще са необходими в лечението, от приложението на какви неочаквани мерки може евентуално да възникне нужда; тя почти, почти както преди влизаше в стаите и това бяха първите спокойни часове след водовъртежа от тревожни мисли през последните дни.

Бе свикнала с нещастието.

Но не я напускаше и чувството, че участва във визитацията като лишена от лекарски права, като дисквалифицирана заради някаква непростима постъпка, за щастие все още неизвестна на болните. Тя изслушваше, определяше, даваше указания, гледаше с фалшиво прозорлив поглед поредната болна, а самата усещаше хлад по гърба си при мисълта, че вече не може да определя кому е съдено да живее и кому — не, че само след няколко дни ще изглежда също така безпомощна и оглупяла ще лежи на болничното легло, не обръщайки внимание на външността си, и ще чака да чуе какво ще кажат по-възрастните и по-опитните от нея. И ще се страхува от болките. И може би ще съжалява, че е постъпила именно в тази клиника. И може би ще се съмнява, че я лекуват не така, както трябва. И като за най-висше щастие ще мечтае за делничното си право да бъде свободна, да съблече болничната си бяла лекарска престилка и вечерта да се прибере у дома.

Всичко това минаваше през главата й и именно то й пречеше да възприема нещата около себе си с изработения от опита определен начин на действие.

А Вера Корнилиевна без радост приемаше бремето, което съвсем не искаше да получи на такава цена.

Думата «майка» за нея не бе празна дума. От тримата Вера определи най-тежката диагноза за Людмила Афанасиевна. Хангард предвиждаше мъчителна операция, която Донцова, разяждана от хроническата лъчева болест, можеше и да не издържи. Вера Корнилиевна вървеше с Людмила Афанасиевна и си мислеше, че може би върви за последен път с колежката си, че тя самата ще минава между тези болнични легла още дълги години и всеки път болезнено ще си спомня за онази, която я направи истински лекар.