Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона
- Автор: Фейст Раймонд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона». Краткое содержание книги:
Ерик блокира удара на един мускулест мъж с бойна брадва, след което го посече с меча. Отдръпна се от битката и остави един войник да заеме мястото му. Огледа се и прецени, че е време за оттегляне. Докато стигнат Даркмоор, щеше да се стъмни. Отдалечи се достатъчно от мястото на боя, за да не му се налага да се притеснява от нищо освен от някоя случайна стрела, и даде знак на вестоносците. Четирима от тях застанаха пред него и отдадоха чест.
— Предайте по отбранителната линия. Общо отстъпление по мой сигнал.
Те бързо се пръснаха. Ерик видя, че Робърт Д’Лийс се приближава към него.
— Има ли нещо, с което мога да помогна? — попита магьосникът.
— Не. Освен ако нямаш някакъв начин да накараш ония копелета отсреща да спрат за няколко минути, за да можем да се измъкнем.
— За колко минути? — попита магьосникът.
— Десет, петнайсет. Повече би било още по-добре, но дори за това време мога да прибера последните ранени по фургоните. Конните стрелци могат да задържат врага, докато пешаците се изтеглят. Ако успеем, можем да оцелеем за битката в Даркмоор.
— Не знам дали ще се получи, но мога да опитам някои неща.
— Изтегляме се, така че опитай — каза Ерик.
— Колко остава, докато дадете заповедта?
— Пет минути — отвърна Ерик и махна да му доведат коня.
— Би трябвало да стигнат — каза Д’Лийс, забърза към една позиция малко зад линията на боя, затвори очи и подхвана някакво заклинание. После бръкна под ризата си и извади малка кожена кесия. Отвори я, бръкна вътре и извади нещо, но какво — Ерик не можа да види, и направи няколко движения с ръце.
Изведнъж по билото на барикадата се появи зеленикавочерен дим. Тези, които се оказаха в него, моментално започнаха да кашлят и да повръщат. Димът плъзна надолу и мъжете от двете страни заотстъпваха.
— Отрова! — извика Д’Лийс.
Ерик примигна изумено, после извика на езика на нашествениците:
— Отрова! Отрова! Отстъпвай! Отстъпвай!
Викът се поде от всички и нашествениците заотстъпваха. Без да губи време, Ерик даде сигнал и завика:
— Отбой! Отбой!
Командата отекна по отбранителната линия и кралската армия започна да се оттегля. Робърт Д’Лийс притича до Ерик и каза:
— Бързо ще разберат измамата. Когато повръщащите се съвземат, ще се върнат.
— Какво направи?
— Едно малко, но полезно заклинание за убиване на мишки, плъхове и други гризачи. Ако вдишаш от пушека, ти призлява за около час, но после се оправяш.
Ерик беше впечатлен.
— Благодаря, че се сети.
— Няма защо. Щеше да е по-полезно, ако можех да измисля начин да го направя по-отровно, за да отрови врага наистина.
— Стига и ако измислиш как да го задържиш откъм тяхната страна.
— Да — отвърна магьосникът. — Разбирам проблема. Сега какво ще правим?
— Ще тичаме като луди — каза Ерик.
— Ясно — кимна Д’Лийс и затича като луд към мястото, където беше вързал коня си.
Ерик загледа с облекчение как изнесоха и последния тежко ранен до багажните фургони. Стрелците по скалите заслизаха колкото може по-бързо и също се метнаха на конете си и се включиха в общото отстъпление според това кой към коя част се числеше.
Ерик видя, че врагът бяга на запад — много от нашествениците се търкаляха по земята, стиснали коремите си, и повръщаха. Неколцина от хората му, също извадени от строя от дима, получиха помощ от другарите си.
Ерик преброи минутите и след като изтече десетата, каза:
— Изтегляй се!
Леката конница трябваше да се изтегли последна. Ерик подмина бойците — бяха уморени и оплискани с кръв, но гледаха така, че гърдите му се издуха от гордост. Той им отдаде чест и подкара коня си към града.
Видя огън по ридовете — инженерите палеха катапултите и мангонелите. Машините, прекалено големи за да бъдат задвижени без да се разглобят, бяха унищожени, за да не ги завземе врагът.
Щом стигна в Рейвънсбърг, видя мъже с готови факли. Огледа дома на своето детство, докато обозните фургони се тътреха през центъра на града, отнасяйки ранените и продоволствието към следващата отбранителна линия. Ерик слезе от коня си, заведе го до чешмата и го остави да се напие. Очакваше сигнал от съгледвачите си, че преследването продължава — моментът, в който трябваше да подпали родния си град.
Но времето течеше, а врагът не се появяваше. Ерик прецени, че може би се боят да приближат до мястото, където Д’Лийс ги беше „отровил“. Един час допълнително щеше да им даде ценно предимство. След като прецени, че са на безопасно разстояние, извика: