Човек на почит

Тези неприязнени думи изненадаха Бепи.

— Криза ли? Задникът ми е в криза, Роко. Морано е избил повече хора, от който и да е германски генерал. Не искам да слушам такива глупости. Разбрахме ли се, Роко?

Роко знаеше, че Бепи е лоялен към фамилията Морано, затова прие отговора му с разбиране и го уважаваше заради него. Лоялността не струва нищо, ако не бива подлагана на изпитания. Роко бе наясно с това. Знаеше, че Морано има изключително доверие в Бепи, затова се стараеше да запази приятелски отношения с него и да не го загуби като съюзник.

Фамилията Морано беше огромна и се разпростираше из цялата страна. Зад Бефино Менесиеро стоеше само една малка фамилия от гангстери, но титлата му се признаваше от всички в мафията. Рангът на дон беше позиция, осигуряваща огромно уважение, означаваше подчинение от страна на хиляди. Независимо от разделението и териториалната обособеност босът се ползваше с безпрекословното подчинение на всички редови воини в мафията. За момента Бепи заемаше по-висока позиция от временния бос Борели, но никога не се бъркаше в работата на Роко, освен ако той не го потърсеше за мнение или съвет.

Размишлявайки върху създалото се положение и знаейки, че може би нещата вече никога няма да бъдат същите, когато започне да работи с някой друг, Бепи каза на Дана и на децата си, че му се иска да се изсели в някое ранчо, по възможност на юг. Не можеше да забрави прекрасното ранчо на дон Санторо. Реши, че вече е време да се махне от Бруклин.

Близнаците харесаха идеята, защото имаха намерение да учат в университета в Маями. Беше изненадан, но много се зарадва, че те изобщо допускаха мисълта за едно такова преместване, защото обожаваха живота в големия град. Това обаче беше в полза на намеренията му.

Дана беше против преместването.

— Не. Забрави за това. Да не си откачил, Бепи? Аз няма да се преместя да живея в ранчо, та ако ще да е в Тексас или даже в Калифорния! Оставам в Ню Йорк. Разбра ли, Бефино? Аз съм нюйоркчанка. Никъде няма да се местим. Обичам този град. Семейството ми живее в Ню Йорк. Тук съм се родила — разкрещя се тя.

Погледът на Бепи разтревожи Дана. Усещаше, че у него назрява някакво решение, и почти се разпищя насреща му:

— Чуй ме, Бефино, в продължение на двайсет и пет години живот с теб носех на гърба си кръст и продължавам да го нося. Кръстът е толкова тежък, че вече се смалих на един метър. В Ню Йорк живеят майка ми и баща ми. Как мога да ги напусна? Целият ни живот е минал тук!

— Известно ми е, че семейството ти живее в Ню Йорк — отвърна той тихо, след което временно темата бе забравена.

През следващите дванадесет месеца заболяването на дона промени атмосферата в Ню Йорк. В Бей Ридж ставаше все по-неприятно. Але Хоп го нямаше и Бепи продължаваше да усеща празнота в себе си. Нещата се променяха бързо. Животът стана неспокоен и напрегнат. Вече като че ли нищо не доставяше удоволствие на Бепи. Това, че беше богат в Ню Йорк, не му донесе спокойствието и приятното съществуване, които очакваше.