Владетелят на кулата
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-655-4
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Владетелят на кулата». Краткое содержание книги:
Вейлин Ал Сорна, воин от Шестия орден, е наричан още Мрачния меч и Убиеца на Надеждата. Той е най-великият воин на своето време и свидетел на най-страшното поражение, понесено от неговия народ. Мечтата на крал Янус за разширяване на Обединеното кралство се е удавила в кръвта на храбри мъже, сражавали се за кауза, родена от една лъжа. Вейлин се прибира у дома с натежало сърце и с твърдото намерение повече да не убива. Благодарният наследник на крал Янус го издига до владетел на кулата на Северните предели — място, където Вейлин да намери мир далеч от интригите на столицата.
Ала онези, които притежават дарбата на кръвната песен, не са обречени на спокоен живот. Мнозина са загинали във войните на крал Янус, ала и мнозина са оцелели, и сега Вейлин е мишена не само за търсещите отмъщение, а и за онези, които знаят на какво е способен.
— Гнусен извратеняк — каза бръснатият.
— Лицемер. — Младежът се ухили на Лирна. — Виждам, че нашата пищяща дама е дошла на себе си.
— Оказва се, че в крайна сметка не е дама — отвърна дрезгавият глас. — А обикновена съпруга на търговец.
— О. Жалко. Малко благородна компания щеше да ми дойде добре. Няма значение. — Младият мъж се поклони на Лирна. — Фермин Ал Орен, госпожо. На вашите услуги.
„Ал Орен.“ Не беше чувала това име.
— С-семейството ви има собственост във Варинсхолд, милорд?
— Уви, не. Дядо ми проиграл всичко още преди да се родя и оставил бедната ми овдовяла майка без пукната пара, а на мен се падна да възстановя състоянието ни с помощта на хитростта и чара си.
Лирна кимна. „Крадец, значи.“ Обърна се към бръснатия:
— Нарече ви „братко“.
Потъналото в сянка лице не реагира, затова пък Фермин побърза да отговори вместо него.
— Покойните са обърнали гръб на моя приятел, госпожо. Отхвърлен е бил заради жалкия си опит да…
Бръснатата глава се хвърли напред, веригите се опънаха и снопът светлина разкри грозно лице и безформен нос.
— Млъкни, Фермин! — изръмжа той.
— Или какво? — отвърна със смях благородникът-крадец. — С какво ще ме заплашиш сега, Илтис? Вече не се състезаваме за огризки в занданите.
— Били сте заедно в затвора? — досети се Лирна.
— Така беше, госпожо — отвърна Фермин и се ухили на Илтис, който отново се бе отпуснал в сенките. — Нашите домакини се появиха на сутринта, след като градът падна, избиха стражите, които бяха проявили глупостта да останат на поста си, избиха и повечето затворници. Но пощадиха силните и — намигна ѝ — хубавите.
„Робиня — помисли си Лирна и се наведе да огледа скобата, към която бяха закачени оковите ѝ. — Аз съм поробена кралица.“ Мисълта провокира истеричен кикот, който обещаваше да прерасне в писъци. Овладя се и се съсредоточи върху скобата, опипа я с пръсти — метален полукръг и желязна планка, прикрепена към дъските с два здрави болта. Нямаше начин да я развие или откърти. Единственият път към свободата минаваше през ключа на надзирателя.
— Имаш ли си име, госпожо? — попита Фермин, когато тя се облегна на една от подпорните греди на стълбата.
„Кралица Лирна Ал Ниерен, дъщеря на крал Янус, сестра на крал Малциус, владетелка на Обединеното кралство и пазителка на Вярата.“
— Имената са без значение тук — каза тя шепнешком.
На следващия ден надзирателят не откри трупове, което, изглежда, бе знак да им дадат по-свястна храна, гъста попара с горски плодове вместо рядката каша. „Вече са изкоренили слабаците — заключи Лирна. — А изтощените от глад роби не стават за нищо.“
Наблюдаваше зорко надзирателя по време на визитите му, очите ѝ не се отделяха от ключа, който провисваше на врата му всеки път, когато той се наведеше да огледа стоката. Ключът се полюляваше, но никога толкова ниско, че да го грабне. „Дори да го стигна, надзирателят ще ме пребие преди да съм го използвала.“ Погледна към Илтис, който нагъваше попарата си, обираше с месести пръсти остатъците от паницата и ги облизваше с апетит. „От Четвъртия орден — реши тя. — Един от простаците на Тендрис. Него надзирателят няма да пребие толкова лесно.“
Сведе очи, когато надзирателят спря пред нея и се наведе да отключи веригата ѝ от скобата.
— Стани! — заповяда той и я сръга с дръжката на бича си.
Тя се надигна. Краката ѝ се подгъваха, мускулите ѝ бяха стегнати от крампи. Надзирателят я дръпна към светлината, хвана я за брадичката и почна да върти главата ѝ наляво и надясно, като я оглеждаше преценяващо. Устата му се изкриви от погнуса.
— На нищо не приличаш — промърмори той на волариански. — Дори екипажът няма да те чука с това лице. — После посегна да вдигне полите ѝ и пъхна ръцете си отдолу. Лирна преглътна жлъчката с вкус на повръщано, която се надигна в устата ѝ, полагаше усилия да стои неподвижно. — А може и да се навият — каза замислено той, изправи се и развърза връзките на корсажа ѝ да прецени гърдите, първо с поглед, после и с ръце.
„Без писъци — помисли си Лирна, затвори очи и стисна зъби, когато палецът му забърса зърното ѝ. — Без повече писъци.“
— Не си и глупава — каза надзирателят и обърна отново лицето ѝ към себе си. — Каква ли си била? Курвата на някой богаташ? Любимата щерка на богата къща? — Наблюдаваше лицето ѝ за знак, че го разбира. Тя го гледаше с широко отворени очи и престореният ѝ страх беше фалшив само наполовина.
Надзирателят изсумтя, направи крачка назад и ѝ махна с бича си.