Ключът на Лъжеца
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Войната на Червената кралица #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ключът на Лъжеца». Краткое содержание книги:
Екотът от блъскането на меч в меч в тясно помещение е оглушителен, ужасяващ. Отбивах мушкане след мушкане и отстъпвах бавно, като квичах, когато те минеха прекалено близо.
— Вземи проклетия ключ — успях да изпъшкам насред битката.
Изминалите петнайсет години не тежаха много на Едрис. Той показваше същата бързина и умение, с които бе надвил стража на майка ми, Робин, в Звездната стая. Трябваше да вложа всичко от себе си, за да отбивам атаките му. Обсегът на дългия му меч не ми даваше никакъв шанс да го достигна дори да ми останеше секунда за атака.
— Не го искам тоя проклет ключ! — Отстъпих през вратата на стаята и Едрис ме последва. Фенерът в коридора очерта силуета му. Безумни мисли ломотеха в главата ми сред кипящия там ужас, някакво смахнато желание да се хвърля срещу него и да го изкормя — една от онези идеи, които те погубват.
Има един проблем, когато постоянно потъпкваш най-неразумните инстинкти, тласкащи човек безразсъдно да се излага на опасност. Даже най-трезвомислещите и уравновесени хора имат ограничено пространство за съхранение на такива нежелани емоции. Ти продължаваш да ги тъпчеш в дъното на ума си, но като препълнен шкаф, идва момент, когато се опитваш да натикаш там още нещо и изведнъж някакъв чарк или панта се скъсва, резето поддава, вратата зейва и цялото съдържание се изсипва върху теб.
— Само ме остави жив! — Но още докато го казвах, червената пелена, която се опитвах да удържа, се спусна пред очите ми. Радост като течен огън се надигна в мен и докато едно тънко гласче в главата ми пищеше „не“, аз се хвърлих срещу убиеца на майка ми.
Сега, когато входът се намираше между нас, дългият меч на Едрис се превърна в пречка, ограничаван от касата на вратата. Отбих встрани следващото му мушкане и приклещих острието му в касата с моето, след което забих лакът в лицето му. Усетих как носът му се счупи. Извъртях се, навлизайки в обсега му, като продължих да притискам меча му до последния момент, а когато се озовах с гръб, стоварих лакътя си с всички сили отстрани по главата му. Без да се обръщам, хванах меча с две ръце, завъртях го и го забих под мишницата си в гърдите му. Острието изстърга между ребрата.
Отдръпнах се, щом Едрис изрева от болка, и залитнах назад в килията. Мечът ми, заседнал в някаква кост, бе изтръгнат от ръката ми. Неговото оръжие издрънча на плочите зад мен. Успях да спра точно преди да се просна върху останките на Тутугу на масата и да се обърна. Едрис Дийн стоеше в рамката на вратата, облегнат на касата, и стискаше с две ръце късия меч, забит ниско в гърдите му. Алена кръв се стичаше по стоманата.
— Умри, мръснико. — Думите ми излязоха като шепот. Бойният бяс ме бе напуснал също толкова бързо, колкото бе дошъл. Закашлях се и гласът ми се върна. Вложих в него малко кралска властност. — Ти уби една принцеса на Предела — заслужаваш по-лоша участ от тази, която сполетя Тутугу. — Струваше ми се прекалено леко измъкване той просто да умре. — Бъди благодарен, че съм цивилизован човек… — Грубите думи може да не означават много след удар с меч, но бяха единствената сол, която можех да втрия в раната.
Едрис гледаше как кръвта му капе по пода, потресен от този обрат в късмета си. Вдигна алените си ръце и ме погледна, а от устата му рукна тъмночервено. Фактът, че точно тогава се усмихна, показвайки окървавените си зъби, малко ми пресече вдъхновението, но аз продължих, като се мъчех да не допусна в гласа ми да проличи неувереност. Знаех достатъчно за раните, за да разбера, че нанесената от мен е смъртоносна.
— Некромантката, която ти дава заповеди… няма да е доволна. Не мисля, че трупът ти ще получи свястно погребение. — Опитах се да му върна усмивката.
— Това… — Едрис си пое хриплив дъх, част от който влезе покрай стоманата ми, образувайки черни мехурчета, — беше грешка.
— Адски си прав! А първата ти грешка беше, че се захвана с мен… — Една ужасна мисъл ме накара да млъкна. Осъзнах, че Едрис ме е приклещил невъоръжен в килията… — Надяваш се, че като умреш, некромантката ще те вдигне отново, за да довършиш работата!
— Всички кралски особи ли сте толкова тъпи? Или тази кучка майка ти се е съешавала с брат си, за да те роди? — Едрис се оттласна от касата на вратата, скърцаше със зъби от болка. Хвана дръжката на меча ми, стърчащ от тялото му. — Никаква некромантка не ни наблюдава от хълмовете, глупако. — Той изтегли меча и от раната рукна черна кръв. — Аз съм некромантът! — Смях или кашлица се изтръгна от устата му и пръсна кръв между нас. Няколко капки паднаха върху вдигнатите ми ръце и запариха като нажежен метал, излян от тигела.