Раково отделение

— Не, болният не трябва да знае всичко! Винаги съм смятала така, сега продължавам! Когато ви се наложи да обсъждате нещо, ще изляза.

Те приеха предложението й и Людмила Афанасиевна излизаше. Опитваше се да си намери работа — ту говореше с лаборантката в рентгена, ту обсъждаше с други колеги истории на болести; имаше много работа, но тя така и не можа напълно да разбере за какво става дума. Когато отново я извикваха, влизаше с разтуптяно сърце, внушавайки си, че ще я посрещнат с обнадеждаващи думи, че Верка Хангард облекчено ще я прегърне и поздрави, но нищо подобно не се случваше, а отново чуваше разпореждания къде и как да застане.

Подчинявайки се несъзнателно, Людмила Афанасиевна не можеше да не мисли какво имат предвид и да не се опитва да разбере.

— По методиката, по която ме преглеждате, виждам какво точно търсите! — все пак се изпусна тя.

Людмила Афанасиевна се досещаше, че те търсят буцата не в стомаха или в изхода от него, а във входа — а това бе най-тежкият случай, защото изискваше при операцията да бъде частично отворен гръдният кош.

— Е, Лю-даа — произнесе в тъмнината Орещенков, — вие искате колкото се може по-бързо да определим диагнозата, затова методиката ви е виновна! Искате ли да почакаме три месеца, тогава ще ви кажем по-бързо?

— Не, благодаря за трите месеца!

Не поиска дори да види последната, най-главната рентгенограма, извадена в края на деня. Загубила обичайните си решителни, почти мъжки движения, тя седеше отпуснато под ярката лампа и чакаше със затаен дъх заключителните думи на Орещенков — думи, решения, но не и диагноза!

— Ето какво, уважаема колежке — доброжелателно започна Орещенков, — мненията на знаменитостите се разделиха.

Гледаше разстроеното й лице и му се струваше, че от решителната, непреклонна Донцова би трябвало да се очаква по-голямо самообладание при това изпитание. Нейната внезапна безпомощност още веднъж потвърждаваше мнението на Орещенков за неспособността на съвременния човек да се овладее пред лицето на смъртта, защото не е подготвен да я посрещне.

— И кой мисли най-лошото? — помъчи се да се усмихне Донцова.

(Искаше й се този някой да не бъде той!)

Орещенков разтвори ръце.

— Зле мислят вашите дъщери. Така сте ги възпитали. А аз за вас имам най-добро мнение. В ъгълчетата на устните му се появи малка, но доброжелателна гънка.

Хангард също седеше бледа, сякаш решението се отнасяше за нея.

— Е, благодаря — на Донцова й стана малко по-леко. — Но… все пак?

Колко пъти след подобно поемане на дъх болните очакваха от нея да реши и винаги това решение бе построено върху доводите на разума и на числата; това бе логично постигнат и нееднократно проверен изход. Но какъв ужас, оказва се, е скрит в това поемане на дъх!

— Да, Люда — спокойно редеше думите Орещенков, — светът е несправедлив. Ако не бяхте наша, още сега с алтернативна диагноза бихме ви предали на хирурзите, а те там да се оправят — да ви режат, да отстраняват. Има такива негодници, които никога след операция не си отиват без някакъв «сувенир». Ще ви разрежат и ще се изясни кой е бил прав. Но вие нали сте наша. А в Москва, в Института по рентгенорадиология работи нашето Ленче, а и Серьожа е там. Ето какво решихме! Да заминете, а? Те ще прочетат онова, което ще им напишем, а и самите ще ви прегледат. Мненията ще се увеличат. А ако се наложи да ви оперират, там ще го направят. Въобще там всичко е на много по-високо ниво, нали?