Романът на Лизи
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #50
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Романът на Лизи». Краткое содержание книги:
„Не“ — би отговорила Лизи Ландън. Съпругът й — прочут писател, винаги е бил център на вниманието, а тя вечно се е стремяла да остане в сянката му. След двайсет и пет години щастлив брак — години, през които тя неизменно е до Скот по време на безбройните литературни четения и лекции — внезапно красивата приказка свършва. Скот е мъртъв. „Бум. Край!“, както гласи второто и последното изречение от ръкописа, който Лизи открива, когато се залавя с нелеката и изпълнена с носталгия задача да разчисти работните помещения на съпруга си. БУМ? Думата е необикновена, Скот я е уловил в своето бездънно езеро на вдъхновението; в речника от детството му тя означава „ключ към загадката“. Каква мистерия й предстои да разгадае? Кой е онзи, който звъни по телефона и настоява вдовицата Ландън да му предаде непубликуваните творби на прочутия автор, защото иначе?…
Възможно ли е световете, в които се пренася въображението, да са реални за някои хора?
Онова, което Лизи започва като преглеждане на ръкописите на съпруга си, ще се превърне за нея в почти фатално пътуване в тъмата, съпътствала Скот през целия му живот.
Изпод перото на невероятния майстор на трилъра историята за дългогодишния брак на прочутия писател Скот и „обикновената“ Лизи, се превръща във фантастичен свят със свои език и география, населен с герои и чудовища, изпълнен със скърби и победи — накратко, чиста проба СТИВЪН КИНГ.
Скот, който беше се сбогувал с нея по обичайния си начин — подвикна „Чао доскив, Лизи“ и наду до дупка стереоуредбата на форда си, предизвиквайки нещо като взрив на ретророка на „Флеймин Грувис“ — сега се взира в нея, а лицето му е млечнобяло. Само в очите му има живот, но те горят като очите на кукумявка, заклещена в комин. Лежи на хълбок. Апаратът за изкуственото дишане е избутан встрани от леглото, но Лизи вижда гноевидната слуз по тръбата и знае,
(шшшт, малка Лизи)
че в тази зелена бълвоч има бацили или микроби, или и двете, които никой никога няма да идентифицира, дори да разполага с най-добрите електронни микроскопи на света и с всяка база данни на Земята.
— Хей, Лизи…
Едва доловим шепот — „Полъхнал ветрецът под къщния праг“, както би казал Денди — но Лизи го чува и отива при него. От пластмасовата кислородна маска съска въздух. От два пресни разреза на гърдите му стърчат две пластмасови тръбички. Онези, които стърчат от гърба му, изглеждат гротескно големи в сравнение с двете отпред. На Лизи й се струват огромни като тръби на радиатор. Прозрачни са и тя вижда как мътна течност и кървави парченца тъкан се стичат по тях до нещо като куфар на леглото зад Скот. Тук не е Нешвил и това не е куршум двайсет и втори калибър; въпреки че сърцето й крещи в протест, един поглед й стига, за да се убеди, че Скот ще е мъртъв преди изгрев слънце.
— Скот — изрича нежно тя, коленичи до леглото и хваща горещите му длани. — Да му се не види, какви ги надроби сега?
— Лизи. — Той леко стиска ръката й. Задъхва се и гласът му е хриплив като на паркинга в Нешвил.
Знае точно какво ще каже Скот и се оказва права:
— Толкова ми е горещо, Лизи. Лед… Ще ми донесеш ли?
Лизи поглежда масичката, но на нея няма нищо. Хвърля поглед през рамо към доктора, който я е довел тук, понастоящем маскирания червенокос отмъстител.
— Доктор… — подхваща и разбира, че името му е изхвръкнало от главата й. — Съжалявам, забравих как се казвате.
— Янцен. Не се притеснявайте, госпожо Ландън.
— Може ли малко лед за съпруга ми? Той каза…
— Да, разбира се. Отивам да донеса. — Изчезва на секундата и Лизи осъзнава, че си е търсел повод да ги остави насаме.
Скот отново стисва ръката й.
— Пътник съм — произнася с онзи едва доловим шепот. — Извинявай. Обичам те.
— Скот, не! — вика тя и добавя първото, което й идва наум: — Ледът! Ледът идва!
Скот вдига ръка. Очевидно прави огромно усилие. Дъхът му свисти по-силно от всякога. Горещият му пръст се плъзва по бузата й. Сълзите на Лизи рукват. Тя знае какво трябва да го попита. Паникьосаното гласче в главата й, пазителчето на тайната, което винаги й говори на малка Лизи, й крещи да мълчи, но тя не му обръща внимание. Всяка женитба, която е издържала във времето, има две сърца: тъмно и светло. Ето го отново тяхното тъмно сърце.
Тя се привежда към жегата на смъртта, която се излъчва от Скот. Долавя миризмата на пяната за бръснене и шампоана му. Навежда се, докато устните й не докосват горящото му ухо. Тя шепне в него:
— Отивай, Скот. Отиди до езерото, ако това ще те оправи. Ако докторът се върне и открие леглото празно, ще измисля нещо, това няма значение; отиди при езерото и се лекувай, дявол те взел, направи го заради мен!
— Не мога — прошепва той и почва да се дави немощно, което я кара да се отдръпне. Мисли си, че кашлицата ще го убие, ще го разкъса, но някак си Скот успява да я овладее. И защо? Защото възнамерява да довърши мисълта си. Дори тук, на смъртно легло в изолатора, в един часа през нощта в някакво затънтено градче в Кентъки, Скот иска да се доизкаже. — Няма… да стане.
— Тогава аз ще отида! Само ми помогни!
Но Скот клати глава.
— Лежи на пътеката… към извора. То.
Лизи моментално разбира за какво говори мъжът й. Безпомощно отправя поглед към една от водните чаши, в които петнистото същество понякога може да бъде зърнато. Там или в огледало, или в крайчеца на окото ти. Винаги в среднощна доба. Винаги, когато си отчаян, или страдаш, или и двете. Старото другарче на Скот. Дългучът на Скот.
— С… пи. — Странен шум излиза от неговите разпадащи се дробове. Лизи мисли, че той се задушава, и се пресяга за звънеца, но тогава вижда заядливото пламъче в трескавите му очи и осъзнава, че Скот или се смее, или се опитва да се засмее.
— Спи на… пътеката. То… високо… небето… — Облещва очи към тавана и Лизи е сигурна — той й казва, че то се извисява до небето.
Скот посяга към кислородната маска на гърдите си, но не може да я вдигне. Лизи му помага, намествайки я пред устата и носа му. Той вдишва дълбоко няколко пъти и й прави знак да свали маската. Лизи се подчинява и за известно време — може би около минута — гласът му е по-силен.