Романът на Лизи
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #50
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Романът на Лизи». Краткое содержание книги:
„Не“ — би отговорила Лизи Ландън. Съпругът й — прочут писател, винаги е бил център на вниманието, а тя вечно се е стремяла да остане в сянката му. След двайсет и пет години щастлив брак — години, през които тя неизменно е до Скот по време на безбройните литературни четения и лекции — внезапно красивата приказка свършва. Скот е мъртъв. „Бум. Край!“, както гласи второто и последното изречение от ръкописа, който Лизи открива, когато се залавя с нелеката и изпълнена с носталгия задача да разчисти работните помещения на съпруга си. БУМ? Думата е необикновена, Скот я е уловил в своето бездънно езеро на вдъхновението; в речника от детството му тя означава „ключ към загадката“. Каква мистерия й предстои да разгадае? Кой е онзи, който звъни по телефона и настоява вдовицата Ландън да му предаде непубликуваните творби на прочутия автор, защото иначе?…
Възможно ли е световете, в които се пренася въображението, да са реални за някои хора?
Онова, което Лизи започва като преглеждане на ръкописите на съпруга си, ще се превърне за нея в почти фатално пътуване в тъмата, съпътствала Скот през целия му живот.
Изпод перото на невероятния майстор на трилъра историята за дългогодишния брак на прочутия писател Скот и „обикновената“ Лизи, се превръща във фантастичен свят със свои език и география, населен с герои и чудовища, изпълнен със скърби и победи — накратко, чиста проба СТИВЪН КИНГ.
Скот пътувал с чартърен полет от Портланд до Бостън, после взел самолет на „Юнайтид“ от Бостън до Кентъки. Един от стюардите на втория полет, който поискал от него автограф, по-късно споделил пред репортер, че господин Ландън кашлял „почти непрекъснато и целият бил почервенял“. „Когато го попитах добре ли е, той ми каза, че било обикновена лятна настинка, щял да вземе два аспирина и да се оправи.“
Фредерик Борънт, студентът последен курс, който го посрещнал на летището, също забелязал кашлицата. Скот го помолил да намерят денонощна аптека, за да си купи антибиотик. „Май ме хваща грип“ — споменал пред Борънт. Борънт отвърнал, че е очаквал сказката с нетърпение, и се зачудил дали Скот ще е в състояние да я изнесе. „Ще се изненадаш“ — отвърнал му Скот.
Борънт наистина бил изненадан. И възхитен. Както повечето присъстващи на четенето. Според „Дейли Нюз“, ежедневника на „Боулинг Грийн“, Скот изнесъл спектакъл, който бил „почти хипнотизиращ“. Прекъсвал четенето само няколко пъти, за да се изкашля учтиво и да пие вода. Часове по-късно Янцен изрази пред Лизи удивлението си от жилавостта на Скот. Тъкмо неговото удивление, съчетано със съобщението, което деканът на факултета по английска литература й предава по телефона, пробива за малко внимателно поддържаната сдържаност на Лизи. Последното, което Скот казал на Мийд след четенето и преди приема, било: „Можеш ли да се обадиш на жена ми? Кажи й, че ще й се наложи да лети дотук. Кажи й, че съм консумирал пресни плодове след залез слънце. Това е шега помежду ни.“
6.
Съвсем неволно Лизи издава най-големия си страх пред младия доктор Янцен.
— Скот ще умре, нали?
Той се поколебава и внезапно Лизи разбира, че може да е млад, но не е дете.
— Искам да го видите — изрича лекарят след един безкрайно дълъг момент. — Искам и той да ви види. В съзнание е, но не се знае за колко време. Елате с мен.
Върви много бързо. Спира пред отделението на сестрите и дежурният санитар вдига поглед от списанието, което чете — „Съвременна гериатрия“. Янцен разговаря с него. Разговорът се води на нисък глас, но на етажа е много тихо и Лизи съвсем ясно чува как санитарят произнася три думи, които я ужасяват:
— Той я чака.
В другия край на коридора има две затворени врати, върху които с оранжеви букви е написано съобщение:
Отляво на вратата има умивалник, на който Янцен си измива ръцете и нарежда на Лизи да стори същото. На болничното легло отдясно са струпани маски, запечатани пакети с латексови ръкавици, кашон с надпис „ЗА ВСИЧКИ РАЗМЕРИ“, пълен с жълти калцуни, и спретната купчинка зелени хирургически престилки.
— Изолатор! — възкликва Лизи. — Господи, да не мислите, че мъжът ми е заразен с идиотския щам „Андромеда“!
Янцен го заусуква:
— Смятаме, че съществува вероятност съпругът ви да е прихванал някаква екзотична пневмония, може би дори птичи грип, но каквото и да е, засега усилията ни да установим характера на заболяването са напразни и…
Той не довършва изречението, изглежда, не знае как, затова Лизи му помага:
— И както се казва, то наистина го работи отвсякъде.
— Достатъчно е да си сложите само маска, госпожо, освен ако ръцете ви не са порязани. Не забелязах такова нещо, докато…
— Смятам, че в момента е излишно да се тревожа за ръцете си, а маска не ми трябва. — Лизи бутва вратата, преди Янцен да възрази. — Ако болестта му е била заразна, вече съм я прихванала.
Янцен си слага платнена зелена маска и също влиза в изолатора.
7.
В дъното на коридора има само четири стаи и само един от четирите монитора свети само от една стая долита тихото бръмчене на болнична апаратура и тихото съскане на кислород. Името, изписано на монитора под показателите на ужасно ускорения пулс — 178 — и ужасно ниското кръвно налягане — 79 на 44 — е ЛАНДЪН-СКОТ.
Вратата е открехната. На нея е изобразен оранжев пламък, зачертан с хикс. Отдолу пише с яркочервени букви: БЕЗ ОГЬНЧЕТО НЯМА КАК ДА ПЛАМНЕ ИСКРАТА. Лизи не е писателка и определено не е поетеса, но в това послание тя съзира края на всички неща; това е чертата, която е теглена под брака й, както се тегли черта под сбор. Без огънчето няма как да пламне искрата.