Романът на Лизи
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #50
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Романът на Лизи». Краткое содержание книги:
„Не“ — би отговорила Лизи Ландън. Съпругът й — прочут писател, винаги е бил център на вниманието, а тя вечно се е стремяла да остане в сянката му. След двайсет и пет години щастлив брак — години, през които тя неизменно е до Скот по време на безбройните литературни четения и лекции — внезапно красивата приказка свършва. Скот е мъртъв. „Бум. Край!“, както гласи второто и последното изречение от ръкописа, който Лизи открива, когато се залавя с нелеката и изпълнена с носталгия задача да разчисти работните помещения на съпруга си. БУМ? Думата е необикновена, Скот я е уловил в своето бездънно езеро на вдъхновението; в речника от детството му тя означава „ключ към загадката“. Каква мистерия й предстои да разгадае? Кой е онзи, който звъни по телефона и настоява вдовицата Ландън да му предаде непубликуваните творби на прочутия автор, защото иначе?…
Възможно ли е световете, в които се пренася въображението, да са реални за някои хора?
Онова, което Лизи започва като преглеждане на ръкописите на съпруга си, ще се превърне за нея в почти фатално пътуване в тъмата, съпътствала Скот през целия му живот.
Изпод перото на невероятния майстор на трилъра историята за дългогодишния брак на прочутия писател Скот и „обикновената“ Лизи, се превръща във фантастичен свят със свои език и география, населен с герои и чудовища, изпълнен със скърби и победи — накратко, чиста проба СТИВЪН КИНГ.
— Прехвърлих се в Бумна луна, докато бях в самолета. — Той говори с детинско удивление. — Никога не бях пробвал подобно нещо. Помислих си, че ще падна, но както винаги се озовах на Хълма на обичаните. Пак отидох от една кабинка… в тоалетните на летището. За последно… точно преди да изляза на сцената. Още си беше там. Стария Фреди. Не беше мръднал.
„Божичко, той дори наричаше по име проклетата твар!“
— Не можах да се добера до езерото, затова хапнах няколко плодчета… обикновено нищо им няма, но…
Не може да довърши. Лизи отново му подава маската.
— Било е твърде късно — проговаря тя, докато Скот вдишва дълбоко. — Било е твърде късно, нали? Изял си ги след залез слънце.
Той кимва.
— Не ти е хрумнало нещо друго.
Ново кимване. Прави й знак да свали маската.
— Но ти си бил здрав по време на четенето! — възкликва тя. — Професор Мийд ми каза, че си бил дяволски велик.
Той се усмихва. Може би е най-тъжната усмивка, която някога е виждала.
— Роса — прошепва той. — Облизах я от листата. Последния път… преди да изляза… помислих си, че може да…
— Че може да е целебна. Като езерото.
Погледът му казва „да“. Очите му не се откъсват от нея.
— И това те е пооправило? За малко?
— Да-а. За малко. Сега… — Той свива рамене в знак на съжаление и извръща глава. Този път кашлицата е раздираща и Лизи с ужас наблюдава как течността в тръбата се оцветява в червено. Скот се пресяга и отново улавя ръката й.
— Изгубих се в тъмата — шепти той. — Ти ме откри.
— Скот, недей…
Той кимва. Да.
— Видя ме в истинския ми вид. Всичко… — Той прави немощен жест със свободната си ръка, за да покаже, че всичко си е постарому. Усмихва се леко, докато я гледа.
— Дръж се, Скот! Само се дръж! — Той кимва, сякаш най-сетне е разбрал посланието й:
— Изчакай вятърът да се промени.
— Не, Скот, леда! — Друго не й идва наум. — Изчакай леда!
Той казва „мило“. Нарича я „миломое“. След това се чува само съскането на кислорода. Лизи закрива лице с дланите си…
8.
… и ги отдръпна сухи. Хем беше изненадана, хем не. Определено беше облекчена: може би най-накрая беше дошъл краят на скръбта й. Предполагаше, че още много нещо може да се свърши в „кабинета“ — с Аманда едва бяха наченали работата — но й се струваше, че е отбелязала неочакван напредък с разчистването на собствения си шибан живот през последните няколко дни. Докосна гърдата си и почти не усети болка. „Самолечение на най-високо равнище“ — помисли си с усмивка.
В съседната стая Аманда възмутено извика нещо на телевизора:
— Абе, тъпако! Не я ли виждаш тая кучка, че не струва?
Лизи наостри уши и си извади заключението, че Джейси е на път да подмами Сони да се ожени за нея. Филмът беше към края си.
„Трябва да е превъртяла някои места“ — помисли си, но когато зърна падащия мрак през капандурата, разбра, че е сгрешила. Беше седяла зад бюрото и през последния час и половина бе преживяла повторно миналото. Работеше над себе си, както обичаха да казват нюейджърите. И до какъв извод беше стигнала? Че съпругът й е мъртъв, минал и заминал. Нищо повече. Не я чакаше на пътеката в Бумна луна, не седеше на някоя от онези каменни пейки, както го беше заварила веднъж, не беше обвит с покров, от който те полазват тръпки. Скот беше оставил Бумна луна зад гърба си. Като Хък Фин той си беше плюл на петите, за да отпраши към териториите.
От какво се беше разболял последния път? В смъртния му акт като причина за смъртта беше посочена пневмония и на Лизи й беше все едно. Можеше да пише „Изпохапан до смърт от патки“ — Скот щеше да си е все така мъртъв, но тя не спираше да се чуди. Дали смъртта не беше дошла с цвете, което Скот е откъснал, за да помирише, или някоя буболечка не бе изхвърлила отровата си под кожата му, след като червеното слънце се беше прибрало в своя гръмотевичен дом? Дали е прихванал болестта седмица или месец преди последното четене в Кентъки при някое отскачане до Бумна Луна, или заразата е тиктакала като часовник в продължение на десетилетия? Дали не се е криела в едно-едничко зрънце пръст, попаднала под нокътя му, докато е копаел гроба на брат си? Една-едничка лоша буба, която си е спяла мирно и тихо през годините и най-накрая се е събудила един ден, когато Скот е седял пред компютъра и доволно е щракнал с пръсти, след като е открил интересна дума? Може би — ужасна мисъл, но кой знае — тя самата е донесла заразата след някое от посещенията си; смъртоносен микроорганизъм в точица тичинков прашец, който Скот е вдишал, когато я е целунал.
Ох, мамка му, сега вече плачеше.