Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
— Защото бе вече сурово наказан. Но… откъде знаете за това?
— Задължението на съда е да знае. Човекът-барман беше осъден, да. Ала за други свои злини и постъпки.
Устните на Дичо се свиха. Сети се за отрязания език на мръсника.
— Достатъчно му беше — каза през зъби. — Даже и за греховете към мен… към мен и Верена.
— Нека уточним отговора. Съгласен ли е Радослав, че по отношение на този злодей той е проявил снизхождение, милост, пощада?
Повтори си наум трите определения.
— Пощада — избра той. — Простих му… но повече никога не бих искал и да го видя! Гнус ме е.
Очакваше нови въпроси, но измежду съдиите се обади шаркан с въгленочер поглед:
— Съдът ще се съвещава…
— Искам още два въпроса да му задам — разпери крило змеицата. — Радослав убеден ли е и сега, след като видя отстрани фактите, че принадлежи към една и съща раса със злодеите от хана-за-танци в човешкото селище Со-зо-пол?
Очите на Радослав залютяха. Насили се да говори равно.
— Този въпрос не иска отговор…
Девойката сякаш му се усмихна.
— … и все пак ще кажа. Да. Уви, да. Човек съм. Към моята раса принадлежат много и големи злодеи, куп изроди и какви ли не още дребни отрепки. Поробители, използвачи, нашественици, болшевишките главатари, нацисти, всякакви престъпници и фанатици… Аз не съм от тях… но бих могъл и да бъда. А иначе ми се иска… да съм от един народ със Селото на фаморите, с грамора Пбгаркх… — Покрил очи с пръсти, Радослав мислеше за Пресиян, за лунните хора, за беглите познати оттатък, за Павката, Сашо и Зако тук, ала в другото измерение… — За щастие, имам достатъчно приятели сред хората, които СА от моята раса. Но и онези мутри бяха от моя вид, колкото и чужди да ги усещам, колкото и чужд на моите разбирания език да говорят. Отвращавам се, но нямам право да отрека — хора са. Това е просто факт. И се налага да го приема… ала не и да се примиря! — Радослав рязко махна длан от лицето си.
Тингът безмълвно го обграждаше, ловеше всяка дума, попиваше всеки жест, всяко трепване.
Змеицата кръстоса син поглед с черноокия на възрастния шаркан, очевидно Водач на Съда. Промълви с по-различен от предишния глас:
— Съдията е доволна от отговора ти, макар той да няма пряко отношение към съдилището. Последното нещо, което ще бъдеш запитан, Радослав, е: какво би направил, за да поправиш сторената от теб грешка, довела до отвличане на Верена’рауни от злодеите?
Дичо прехапа порива да изтърси: всичко! Разтърка чело и спокойно помисли.
— Нищо не може да се поправи със задна дата. Бих могъл само да си извадя поука… Не знам. Прекалено дълбок въпрос, кратко време за съдържателен отговор.
Змеицата плесна с криле.
— Съдът ще се съвещава!
Групата се отдалечи в другия край на арената. С блуждаещ поглед Дичо огледа трибуните. Прииска му се да види Крилан, но за сетен път се обърка къде точно да търси.
Петдесет хиляди змея мълчаха и чакаха заедно с него присъдата на съвета.
Радослав си помисли разсеяно, че оръженосецът също би могъл да се включи в процеса. Та нали именно Фатр’алванд го предизвика одеве! Ала той даже и не помръдна, когато Мъдрецът питаше за желаещи.
Този дракон не ме харесва. Откъде пък ми дойде това? Хм. Е, и аз не го харесвам.
— Съдът взе решение!
Радослав се изправи. Още първите думи го смаяха.
— Съдът не намира провинението на побратима Радослав за наказуемо. Съдът намира, че побратимът Радослав не заслужава упрек с дума или действие. Ала все пак Съдът отбелязва, че съществуващото провинение ще тежи както на доброто име на побратима Радослав, така и на всички онези, които го обичат сега и които ще са му приятели в бъдеще. Затова присъждаме побратимът Радослав да приеме изпитание, което да излекува сърцето му, да измие и сянката от позора върху честта му и никога да не забравя грешката си, но да я помни с лека душа и радост, че е надвил себе си. Приканваме освен това събратът на шарканите Радослав да се въздържи от среща с посестримата ни Верена’рауни, защото удължаването на раздялата им е част от изпитанието.
— Има ли някой да оспори решението на Съда на Тинга? — попита Говорителят.
Отвърна му не обичайното в такива случаи мълчание, а отрицателен оживен ропот. Мъдрецът кимна доволно, или поне така му се стори на Дичо.
— Съдиите могат да си спомнят имената си и да се оттеглят. Господарят, побратимът Радослав нека послуша съвета на Говорителя: да иде в подходящи за него покои на двореца, където да размисли до часа на Янкуловия залез и да предложи пред Тинга изпитание, което би поел според присъдата. Събратът Радослав е уморен, би било полезно да постъпи според реченото.