Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
Радослав се изкашля в шепа. В крайна сметка, не бе готов за подобен обрат. Предполагаше го, но само с ума си. Заради това и сега сърцето лудо туптеше, а ушите му сигурно светеха за чувствителното към инфрачервени лъчи шарканско зрение.
— Благодаря. Хм. Ами… — започна той на граморски и се запъна.
Мисловното ехо на изречените от Мъдреца слова отекна и до най-горните тераси на залата:
— Господарят Радослав може да говори на родния си език.
— Да, забравих, да… — кимна Дичо, избърса чело и изтърси: — Извинете ме… Не знам какво да кажа.
По трибуните настъпи оживление. Думите му като че тръгнаха малко по-лесно:
— Искам да благодаря… специално на онези, които ме… пренесоха от мястото ми дотук… и…
Амфитеатърът се разхили.
Радослав почервеня… и се отпусна. Стана му леко. Усмихна се сам.
— Без вас, смъкването от трибуната до тук щеше да е най-сериозното изпитание в живота ми.
Смехът обля двореца с няколко вълни.
Той изкриви половин усмивка в отговор — имаше нещо заразително във веселието на змейовете, въпреки, че не схващаше с какво им се вижда чак толкова смешен.
— Вижте, аз… съм смаян. И много горд. За посрещането, за отношението ви към мен. За вас то е естествено, както разбирам, но за мен далеч не е така. И… и съм щастлив. Да, щастлив. И… повече от това бих бил само, ако сега се появи Верена. Защото заради нея дойдох. — Разгледа внимателно ноктите си. Поне да бе изчегъртал калта изпод тях. — Знаете ли, много ми е… топло, хубаво да виждам всички вас. Люспите, крилете. Все неща, с които свързвам Верена… Прощавайте, за да не се повтарям и да не дърдоря глупости… питайте нещо, ако искате да научите. Ще ми е по-лесно така. Ако не… тогава пак ви благодаря, засега нямам думи за друго.
Пълното мълчание за малко да го обезкуражи, но откъм шарканите сякаш миришеше един градус по-дружелюбно спрямо предишната учтива сдържаност. После видя и раздвижване. Стори му се, без да е сигурен, че се изправя змеицата, която и одеве предложи на Тинга да „уважи и изслуша“ човека. От това разстояние Дичо реши, че кожата ѝ е с мек карамелен оттенък, в допълнение към нормалното синьо-златисто на змейските люспи. Незнайно защо също сметна, че нейните ириси блестят люляково.
— Разкажи ни как срещна Верена’рауни, побратиме Радослав…
Мекото, неофициално обръщение за кратко го размекна, но краят на изречението внесе отрезвяващата доза дистанция:
— … и заради що последва вашата раздяла?
Дичо въздъхна. Помисли. Измъкна своя верен другар, заедно с плетената му кания, и високо го вдигна над главата си.
— Запознахме се благодарение на този нож…
— … скочих в кладенеца, но закъснях и се пренесох… другаде. Всъщност, това вече е история на моите… скитания. Търсенето на Верена. Това е извън отговора на това как съм я срещнал… и как съм я загубил. Ако искате, и това ще разкажа, само с ваше позволение да пийна вода от манерката…
— Не е необходимо господарят Радослав да продължава разказа си тъкмо сега, освен ако не преценява, че ще има нещо важно в случилото му се впоследствие — каза Мъдрецът.
Дичо изпи още една голяма глътка и замислено обърса уста, полуизвърнат към Говорителя. Змеят наистина беше едър. Но никак страшен. Страховит — то се знае, но не заплашителен.
— Струва ми се, че да — каза той повече на Мъдреца, отколкото на множеството по трибуните. — Без да разправям случки и събития, ами така, като факт… — Погледът му обходи амфитеатъра и пак се спря на Говорителя. — Попаднах в друга вселена. — Неусетно за себе си, Радослав вече не се потеше, не заекваше, свободно си помагаше с ръце, за да подчертава думите с привични жестове. — Може би е важно да научите, освен ако не се знае… от вас по принцип. Отвъдната Вселена беше почти точно копие на… на тукашната. С малки политически разлики. Имаше собствена Долна земя. Видях дракони, шаркани тоест. А, да, главното е, че тамошното човечество по-активно проникваше в Космоса. Отвъдната Луна е колонизирана от хората…
Смаян шум пробяга в Грота.
— Готов съм да разкажа за това по-подробно, когато има достатъчно време, понеже сега не знам доколко е уместно на фона на войната в Земемория…